Искам да рисувам вятър!

Искам да рисувам вятър. Как разваля фризурите на ученичките, станали още в 5, за да изправят косите си. Как надига палаво полите им и ги кара да пищят. Как разрошват къдриците на Тер и му придават оня момчешки чар. Изтъпиха се моливите, подострих ги и после отначало. Графитът се свърши. Останаха само стружките. Вятър няма. Само вътре в мен.

Искам да рисувам вятър. Как брули короните на дърветата и се убожда в клоните им и кърви. Как разхвърля есенните листа и ги запраща по шосето. После колите минават отгоре им и ги запечатват. Грубо. Безпощадно. С жестокостта на изоставена любовница. Моливите се чупеха, подострях ги и после отначало. Графитът свърши. Даже стружки не останаха. Вятър няма. Само вътре в мен.

Искам да рисувам вятър. Как блъска вълните на морето в брега. Как ги кара да помитат мръсотията и боклуците оставени от онези двамата сладури снощи. Как разбива моряшките надежди за бряг. Или бяха моите? Но моливите ми все се чупят, остря ги и после отначало. Докато накрая и графитът не свърши. Стружки няма – остря ги с модерна острилка. Вятър пак няма. Само вътре в мен.

Реших да нарисувам себе си. Света си. Чувствата си. Яростта си. Рисувах. Не спирах. Не можех да спра. Изрисувах всичките си листи един подир един. Острих моливите си и почвах отначало. Графитът свърши. И стружките използвах. Накрая продължих със кръв. Погледнах какво бе отпечатано на листите. Имаше само... вятър.