Anonymity and cats...

Да, след 7 години блогът ми се превърна в мястото, което рециклира зациклили мисли, обработва неразгадани емоции и пази историята на това, което, не че ще бъде забравено, но поне трябва да бъде редовно припомняно. Не зная кога блогът ми се превърна от дневник на приключенията ми в нещо, от което трябва да се пазя. Може би тогава, когато разбрах кой все пак го чете. И всъщност, сега се чудя, защо ми пука въобще кой го чете и кой не. Истината е, че отдавна не съм се чувствала комфортно да пиша тук. Може би за това спрях. Това са вече две "може би" за един абзац. Трябва ли да спра с предположенията? Може би не!

Чувствам, че е време отново да сменя адреса, отново да стана анонимна, отново да се загубя в потока от онлайн потребители, които нямат име, нямат минало, а само хроника на неизвестното им време он и офлайн. Спомням си когато нямаше фейсбук, пълен с приятели, познати и роднини, когато нямаше значение какво ще пусна да се рее в мрежата като листо по вятъра, защото едва ли щеше да достигне до някого, когото познавам. А и да стигне вече щеше да бъде лишено от мен в сърцевината си. 

Отново се питам - какво ми пука кой ще прочете. Винаги съм била естествена и искрена в отношенията си с хората. Винаги съм казвала това, което мисля, винаги съм се държала така, както ми идва отвътре. Защо тогава, щом сините ми мисли са толкова открити за всички, все още съм web shy? Може би е едно да оставиш правилните хора да те разчетат, а друго е да облечеш смислите в думи и да ги оставиш черно на бяло (добре де, синьо на зеленикаво в случая - да не издребняваме). Котаракът-философ ме гледа с критичен поглед. "Ти пак ли мислиш! Абе, спри се! Нищо добро няма да излезе от това!" Кога започнах да си говоря с котката?

А, да, когато спрях да си говоря с блога. Леле, фък, мада фака, фък, шит! Животното пое ролята на СреЩа-та. 

Е видя ли сега, защо мисля? Щото ми идват гениални идеи и изводи като мисля!

"Да бе! Ти това гениална идея ли го наричаш? Или извод? Аз това го знам вече година!"

Да, обаче аз не го знаех! Знаеш ли защо? Защото вече не пиша в блога! Като пиша и много неща ми се изясняват. Защото няма как да разговаряш качествено със себе си, ако не... аммм... ако не разговаряш с думи. Примерно!

"Повтаряй си го! Вече звучиш изчаткало... Не че ти е за пръв път!"

Абе, това наистина ли го каза котката или...