Светът е мой!

Пролетта е състояние на духа. Онази нежна женска усмивка, която се появява, когато погледът срещне цвете. Пролетта не е нито сезон, нито прогнозата на Емо Чолаков за движението на циклоните и антициклоните. Нея числата не я засягат. Само картините, които настроението рисува по лицата на хората.

- Питал ли си се някога как птиците никога не объркват къде трябва да отидат и кога? – попитах един ден Тер, докато пиехме следобедното си кафе в парка.

- Не... – кратко и ясно отвърна той, надничайки с острия си нос в душата ми.

- Как така го изцепи: „Не“... Ама никога ли? Дори като дете?

- Не... – повтори Тер.

- Странно. Аз имам известни научни познания и на теория знам как се случват нещата, но на практика винаги се изумявам как отгатват кога да тръгнат и къде отиват, - замислих се аз.

- Просто птиците знаят всичко. Познават и небето, и земята под него, и природата, и онзи момент, в който за първи път оставяш палтото си вкъщи, - мъдро отбеляза Тер. – Знаят и къде е домът им. Знаят и как да му покажат, че го обичат.

- Ами дърветата? Те откъде знаят кога е време да цъфнат, да се разлистят, да протегнат уморените си клони, без да бъдат попарени? Как разбират, че тия слънчеви лъчи не са измамни, а реално обещание, че зимата си е отишла? – продължих с въпросите.

- Не знаят. Предполагат. И понеже се осланят на интуицията си и вярата в природата, обикновено се оказват прави.

- Понякога надеждата ми се струва ужасно тъпа концепция... – тъжно измърморих аз.

- И това от човек, посветил цяла книга на идеята за надеждата и, как го беше казал онзи от списанието, „възраждащата й сила, която не се интересува от епохи, националност, географска ширина или условни понятия“.

- Много добре знаеш, че писателите рядко наистина вярват в това, за което пишат. По-скоро описват неща, в които искрено искат да повярват, да станат част от живота им. Опитват се да убедят себе си, а не някой читател.

- Обзалагам се, че това изречение ще влезе в историята. Ще те цитират в учебниците, - усмихна се Тер.

- Представяш ли си?! Може да ми направят и мотивираща картинка с моя снимка. Онази с червената рокля и голите бедра, примерно, - засмях се аз.

- Със сигурност тази ще изберат. Просто няма коя друга. Вдъхваш много респект на нея, - взе да ме будалка Тер.

Този разговор, обаче, ме накара сериозно да се замисля над концепцията за надеждата. И по-точно, реално вярвам ли в нея, или просто изглежда добре, вмъкната в 200 страници ръкопис, разказващ за историята на едно объркано момиче, търсещо себе си. Понеже хората обичат вдъхновяващи книги. Такива, които им дават възможност да затвърдят нещо, което им се е въртяло в главата, понеже еди-кой-си-писател го е написал. И наистина ли съм толкова цинична, че да вярвам как всяко изречение в една история е написано с цел да се продадат повече книги.

- А мислиш ли, че съм права? – продължих аз.

- Ъ? За кое? – ококори се Тер.

- Това за писателите. И желанието да убедят първо себе си, а след това читателите си. Или просто позитивизмът, борещ се с човешките несгоди, е начинът да се продадат повече книги?

- Може би по малко и от двете. В крайна сметка, ако човек успее да убеди себе си в нещо, със сигурност ще успее да достигне и до другите около себе си. Интерпретацията на „космическата истина“ е празна работа. Въпросът е какви идеи ще ръководят живота ти. И ако дават резултат, може би и други ще ги последват.

- Това не отговаря на въпроса ми, - нацупих се аз. – Не ми говори като преподавател.

- В такъв случай, спри да ми задаваш отнесени въпроси, - усмихна се Тер. – Виж сега, познаваме се отдавна. В нашата дружинка няма циници. Никой не пише заради парите, защото те са следствие. Пишем заради нуждата от това. Заради спокойствието, което ни носи, защото това е нашият начин да се справяме с нещата. Виж Борис – той едно решение не е взел, без да го разнищи в минимум 20 страници. В крайна сметка, когато пишеш нещо заради себе си, то обикновено се получава. А ако се е получило, все някой ще поиска да го прочете. Оттам – парите.

- Ами надеждата? – попитах аз.

- Тя е като всичко друго – повърхностен начин да обясним колко сме себични и каква ужасяваща нужда имаме да държим в ръцете си властта над съдбата.

- Значи не вярваш, че позитивната настройка води до позитивни събития?

- И не и да. По-скоро, позитивната настройка ни кара да виждаме хубавата страна на нещата, а негативната – лошата. Когато обръщаш повече внимание на едното, си склонен да пренебрегнеш другото. И, съответно, наивно вярваш, че ти се случват повече позитивни неща. Всичко е психология, захарче. Ти, от всички хора, би трябвало да го знаеш.

- Да, ама ти така хубаво го обясняваш...

- Много смешно, - рече Тер и ме подкачи с показалец по лакътя. Ласките му винаги са точно навременни и толкова нежни. – Сега сериозно... няма я пролетта ти, нали?!

- Да..., - тъжно отбелязах аз. Както винаги, Теровия нос бодваше точно в целта, а именно в най-правилната яма на душевния ми мир.

- Усетих. Тази година нямаш нито един пролетен блогпост, - шеговито отбеляза Тер. – Къде е? Дърветата цъфнаха и се разлистиха вече.

- Не зная. Тази година закъснява. Не иска да ме убеди, че светът е мой, - признах си аз.

Това бе толкова откровено вярно. Пролетта не искаше да настъпи в ума ми. Отказваше да приеме и прогнозите на Емо Чолаков, и цъфналите дръвчета, и шарената сянка на разлистените им корони, и дори факта, че с Тер си пиехме кафето под топлите лъчи на слънцето. Където и да погледнех виждах пролетта, но като на картина, като част от филм, като кадър, от който ме отделя дебелото стъкло на собствената ми зима.

- Никога досега не си пропускала да посрещнеш сезон, - отбеляза Тер. – Винаги си първа. Дори, когато температурите навън не са особено съгласни с теб. Всъщност, те и сега температурите не са съгласни, значи може би всичко е наред.

- Да, просто реалността ме е застигнала – светът не е съвсем мой. И никога не е бил.

- Тъкмо обратното, захарче. Сега вече той е само твой. Независимо от температурата навън. Той е твой и никой не може да оспори това.

- Нещо май не те разбирам, - ококорено изръсих аз.

- Светът става твой, когато осъзнаеш, че не можеш да го управляваш, набивайки гордо токчетата си по улиците. Също като жена – той ти се отдава само когато разбереш, че бъдещето не зависи само от теб, но въпреки това обичаш.