(Не) Изненада за Свети Валентин

Вяра режеше салатата с отмерени и изящни движения, все едно подготовката за вечеря бе някакъв танцов ритуал, в който всеки жест има дълбоко космическо значение. Сещате се, като при белиденсърките. Огромният нож в нежната й ръчичка едва докосваше свежите листа маруля и те като по команда се разпадаха на перфектните парченца. След това тя ги изсипваше в красивата купа за салата и продължаваше нататък с краставицата, авокадото, доматите... Обожаваше този ритуал. Успяваше да изключи съзнанието си и да се потопи в собствените си мисли. Почти се чувстваше като художник.

През това време Тер седеше на ъгловото диванче в другия край на кухнята и следеше всяко нейно движение с непреодолимото желание да скочи и да я целуне. Всъщност, ако трябва да бъдем точни, Тер се правеше, че чете списание. Също както Вяра се правеше, че не знае какво всъщност се случва.

Това беше техният малък странно романтичен ритуал. Почти всяка вечер, след работа, Вяра приготвяше вечерята, въртеше се грациозно около кухненския плот и печката, докато Тер симулираше задълбочено четене в някое старо списание (което, ако в действителност всеки път четеше, вече щеше да е научил на изуст), следейки приятелката си. Малко неща му доставяха такова огромно удоволствие, като това да я гледа как готви, как подрежда цветя във ваза, как рисува, как чете списание... как съществува. 

Когато яденето бе готово, Вяра изчуруликваше „Хайде да ядем! Оставяй списанието и да сядаме!“ – все едно през цялото това време бе мислела, че Тер изучава „10-те най-добри романа на 2007-ма година“ или „Бъдещето на технологиите за вятърна електроенергия в контекста на последните данъчни разпоредби“, каквото и да означаваше това...

След това, двамата сядаха да вечерят, обсъждаха деня си, клюките, новините, които вървяха по телевизията като фон, плановете си за следващите дни и т.н. и т.н. И тази рутина ги правеше щастливи. Естествено, ритъмът им се нарушаваше през някой друг ден, за да излязат навън, за да се видят с приятели, или заради работата. Но въпреки това, вечерите им у дома всичките до една си приличаха.  Това бе едното от нещата, за които всички им завиждахме. Тази интимност между тях. Признавам. И аз завиждах. И когато двамата имаха някакви проблеми, напомнях за тези си чувства на Тер. Той от своя страна се усмихваше някак задълбочено и умислено, след което виждах как крайчетата на очите му се свиват. Обикновено знаеше какво трябва да направи, за да се сдобрят. 

Едно от нещата, които най-много обичам в Тер, е неговата проницателност. Не съществува нищо видимо или невидимо, което да е недостижимо за него. Сякаш самата Вселена е качнала на крайчеца на острия му нос и той трябва само да размърда връхчето му, за да разбере всички нейни тайни. Единственият недостатък на странната схема, в която е споен мозъкът му, е че не винаги можеш да разбереш какво и защо по-точно прави той. На моменти дори аз съм се чудила на странната логика на действията му. Най-вече, защото за миг не бих се усъмнила, че Тер би направил нещо необмислено. Още по-малко пък когато става дума за Вяра. Докато не дойде този прословут февруари, който никой от нас няма да забрави.

Всичко започна в понеделник... Единадесети февруари...

Вая вече трепкаше при мисълта какво ли е намислил Тер. Той винаги бе оригинален. Винаги намираше как да я изненада за Свети Валентин. Едната година я бе завел да скачат с бънджи. Без да й каже предварително. Година по-късно я взе от работа с... каляска. Да... с два коня отпред, кочияш и бутилка шампанско. Даже на следващия ден се озоваха във вестниците, понеже едва не предизвикаха катастрофа по пътя към малкото ресторантче, където имаха резервация за вечеря. На следващата година пък впрегна общите усилия на писателската ни агитка и всички дружно им устроихме романтична вечеря... в музея на изкуствата. Не питайте... Едва не лежахме в затвора, понеже аверчето ни от администрацията пропусна да ни съобщи, че не е съгласувал позволението си с никой, който да има право да даде такова позволение. Размина ни се обаче.

И сега, когато оставаха броени дни, Вяра хем бе любопитна, хем достатъчно романтична, че да не пита и да не иска да знае, за да остане изненадана. А Тер мълчеше. Дори не си даваше вид, че въобще има представа коя дата е. Но всички бяхме 100% сигурни, че е намислил нещо.

Той обаче креташе с нормалните си рутини и сякаш живееше извън календара. Във въпросния понеделник се прибра от издателството с унищожително главоболие. Вяра обаче беше превъзбудена от вълнение, което почти се прекърши при вида на отчаяно клюмащите очи на Тер. Щуперкаше се около него, направи му чай, поднесе му вечерята... След като главата го поотпусна, той изведнъж хвана ръката на Вяра и почти изкряка „Хайде навън!“. И така, двамата излязоха на разходка „за да му помине главата“. Макар да си прекараха страхотно, Тер се чувстваше виновен, че е прекършил въодушевлението, в което завари Вяра. 

Реши, че на следващия ден трябва да й направи изненада. Прибирайки се у дома след работа, Тер мина през сладкарницата и поръча от любимото руло на Вяра. След което купи и шоколадова глазура и отгоре написа: „Обичам те!“ с най-красивия почерк, на който човек е способен при положение, че пише с шоколад. Вяра писна като малко дете. Удоволствието й струеше от кожата, косата, очите, устните й, цялото й същество.

На следващия ден, всички отидохме в любимия ни бар, където в сряда се организира караоке вечер. Двамата с Дрън-Дрън се въздържаме от певчески прояви – аз заради твърдото си убеждение в липсата на способности, а Дрън-Дрън от любов към Елата и нейните нежни ушички. Тер обаче пее и никога не пропуска караоке вечерите. Обикновено избира шумни парчета, които вдигаха всички на крак в лудешки танци. В онази вечер обаче Тер избра две песни. Красиви, любовни песни, които сякаш описваха по-добре от собствените му думи обичта му към Вяра. А тя гледаше захласнато без дори да трепне, допряла длани под брадичката си, с погледа на малко момиче, видяло прелестна кукла. Не съм сигурна кое ми бе по-приятно да гледам – как Тер се раздава на импровизираната сцена, или как Вяра стоеше като омагьосана и се наслаждаваше на „специалния си поздрав“... Едва ли ще мога да реша до края на живота си.

На следващата сутрин Тер се събуди в толкова романтично настроение, че едва не закъсня за работа. Двамата се подготвяха да излязат, всеки по задачи, но нещо постоянно ги придърпваше един към друг, все едно на устните им бяха лепнати магнити. Двамата се смееха, че сигурно заради пролетните температури са се „разлигавили“ така. Може и така да беше.

На прибиране, Тер мина покрай една старица, която продаваше стръкчета зюмбюли, отгледани вероятно в градината й. Три-четири крачки след като я подмина, Тер се завъртя на пети и се върна при нея. Вяра обожаваше зюмбюли. Изкупи всичките стръкчета, остави даже бакшиш и заподскача към вкъщи. Нагласи ги във вазичка върху холната маса и зачака Вяра да влезе в стаята. Всъщност, взе онова списание с 10-те книги на 2007-ма година, но вече се разбрахме, че идеята му не бе да чете, а да има зад какво да се крие докато зяпа любимата си. Когато Вяра се строполи на дивана до него, изведнъж очите й добиха размерите на чаша за уиски, а устните й се разтеглиха в удивено „ААААА“, което тя не бе способна да озвучи точно в онзи момент. Вместо това, тя се наведе, притвори очи и вдъхна от опияняващия аромат. После скочи върху Тер, захвърли нанякъде списанието и го обсипа с целувки.

След вечеря, двамата седнаха с по бира в ръка и се заприказваха за книгата на Тер, която бе излязла предния ден.

-         - Кога ще ми дадеш все пак да я прочета? – попита Вяра. 

-         - Не знам, когато я получа. Утре... в събота... не знам, - разсеяно отговори Тер.

И с това разговорът приключи. Тер никога не споделяше нищо за книгите си, преди да ги получи в печатен вариант. Чак тогава Вяра получаваше достъп до дългомесечния труд на половинката си. Този път не беше изключение. Развълнувана от това, че на следващия ден е Свети Валентин, тя направи още няколко опита да поведе разговор с Тер, но той упорито се вглъбяваше в някакъв текст, който трябваше да редактира, отговаряйки на въпросите й най-много с няколко думи. Скоро Вяра се отказа – нямаше да изкопчи нищо от него. Явно бе подготвил огромна изненада, след като даже отбягваше да говори с нея, само и само да не се издаде.

Свети Валентин обаче дойде и почти отмина без и думичка от страна на Тер. Всеки път, когато някой влезеше в офиса, Вяра трепваше. Вечерта като излезе, за да се прибере у дома, се оглеждаше, но нямаше и следа от Тер. Нямаше го и у дома. Бе оставил само съобщение, че ще закъснее. Нещо с книгата, дрън-дрън.

Вая се понатъжи, но реши да изненада Тер с вечеря. Само дето готвенето не й вървеше. Нямаше кой да я гледа...

Все пак приготви от любимите му пържолки. И салатка наряза. Подреди масата и зачака.

Някъде около 11-11.30 се отказа да чака. Тер нямаше да се прибере скоро. Нямаше да има изненада. Беше забравил... Вая си облече нощницата и се сгуши, хлипайки, в леглото.

Някъде около 12 и нещо, Тер се промъкна в спалнята и гушна Вяра. Тя скочи изръмжа нещо и изхвърча към хола. В гърдите й напираше лудешки скандал. Как можеше да забрави! Как можеше да я зареже да го чака? Идиот! Тер пък само се усмихна, като че на себе си и зачака в тъмнината на спалнята.

От другата стая се чу писък. Тер се усмихна още по-широко и зачака. След около 2-3 минути Вяра се върна в спалнята и го обсипа с целувки.

Тер нарочно дойде у нас и се забави. Искаше да й спретне една малко по-различна изненада... Или, казано по-точно, да я изненада, като не й направи никаква изненада.

Когато се прибра, остави до вазата със зюмбюлите кутия белгийски бонбони и новата си книга. Върху корицата бе лепнал листче с надпис „Успокой се и ме отвори!“. На първата страница, под заглавието „Тя, която лети със звездите“ имаше кратко послание: „На моята любима Вяра – обещавам да правя всеки твой ден вълшебен!“. Отдолу пък бе добавил с разкривен почерк: „Всеки ден! Мани го тоя Свети Валентин!“.

Такъв си е Тер. Науми ли си нещо – прави го по най-шантавия начин. Този път бе решил да саботира Свети Валентин. Само за да превърне всеки един ден на Вяра в Ден на влюбените.