Тер потърка острия си нос, все едно на върха му беше кацнала някаква невидима буба, твърдо убедена, че трябва да се отъркаля хубавичко и след това да разпърха криле от удоволствие. Аз бубата не я виждах, но бях почти сигурна, че Тер я вижда. Той има дарбата да вижда разни работи, които са невидими за другите. Дори за мен.
След като се убеди, че бубата е изпаднала някъде в безкрайните почти метър и седемдесет и пет до земята и върху носа му не е останала и следа от нея, Тер фокусира зелените си очи върху мен. Винаги съм харесвала очите му.
- И? - кратичко и ясно изстреля той към мен, предполагайки, че една единствена гласна ще изрази 17-те въпроса, които напираха в ума му. После усетих как духът му се напряга в очакване.
- Какво "и"? - отвърнах уж небрежно.
- Как какво? Много добре знаеш какво! - отвърна той, надигайки лявата си вежда, която сякаш щеше да изскочи от лицето му и да ме плесне по челото.
- Нищо! - стрелнах в отговор аз и се ухилих.
- Пълноценен разговор, няма що! - скастри ме Тер.
Кълна се, в този момент имах чувството, че е готов да отвори черепа ми и да извади собственоръчно отговорите на всичките 17 въпроса.
- Довърших книгата, ако това те интересува. И преди да си се заял с твоето "Добре, че все още ме слушаш" - Благодаря ти! Ти си чудесен приятел и чудесно другарче по перо. Без теб нямаше да успея!
Върху лицето на Тер се разля замодоволна, но приятелска усмивка.
- Нямах това предвид, но... благодаря ти.
Точно в този момент към нас се приближи Дрън-Дрън. Изпълненото с енергия тяло на приятелят ни сякаш левитираше, докато крайниците му се мяткаха насам-натам като че бяха направени от тънък тюл. Това му е най-идиотското на нашата малка компанийка от писатели. На пръв поглед всичките сме уж симпатични хорица, ама събереш ли ни на едно място и заприличваме на сбирщайн от човешки странности, образуващи нещо като енциклопедия на странното.
- И к`во? Пиете си тука... - изкикоти Дрън-Дрън.
- Ми к`во пък!... - отвърна на поздрава Тер.
И без да казва каквото и да било, Дрън-Дрън си дръпна стол и се стовари в него все едно на плещите му тежеше цялата умора на човечеството и жителите на поне още една-две планети.
- Иииии? - из-ииии-ка Спас накланяйки глава към мен.
- И ти ли? - засмях се аз.
- Днес си особено разговорлива! - отбеляза Тер.
- И все пак... ииииииии? - обади се Дрън-Дрън.
- Ииииииииииииииииииииииии НИЩО! Какво сте ме заразпитвали...
- Интересуваме се. Знаеш как е... - рече Тер и се ухили.
- Добре, добре! Ще ви разкажа! - отказах се да споря с тях.
Ето какво се случи...
Отмъщение - сладко малко отмъщение...
Имало едно време едно демонче, което си живяло най-щастливо в главицата на една девойка. Така де, през по-голямата част от времето си дремело на сянка под един камък, но когато се поразбуждало, ооооо, тогава си наваксвало. Когато тази ми ти девойка се превърнала в жена, започнала все повече да се отдава на живот и време за сън не й оставало. На демончето също. И то, като другарката си по обитание, предпочитало да си прекарва времето в луд купон. Сами се досещате, че представата за купон на едно средностатистическо демонче е да мизерства, да прави пакости и да превръща хорските нерви в топен кашкавал (сещате се - разтяга се, маже се и лепне).
В началото демончето използвало всемогъществото си, за да мисли начини да вкара другарката си по обитание във възможно най-голямата каша. И в повечето случаи успявало. Но скоро и това му доскучало, понеже въпросната имала таланта да превръща причинените от него бедствия в комични истории, с които да развлича приятели на бирените им сбирки. Е как да не се ядоса демончето - така да опропастяват плодовете на усърдния му труд?!
Затова демончето решило от време на време да разнообразява живота си с някое друго отмъщение. Все пак, в душата си то обичало другарката си по обитание - не можеш да не обикнеш някого, с когото делите една и съща глава, не мислите ли? И така демончето се усъвършенствало в това да сътворява най-изкустните отмъщения, познати на тая земя. За да не го сметне света за алтруистично демонче със сбъркана самоличност, то все пак трябвало да стори нещо не съвсем редно.
Дълго време отнело на демончето да измисли точно какво да бъде това нещо. В края на краищата идеята му дошла след като изпълнило първия си гениален отмъстителен план - решило да изтрие съвестта на своята другарка по обитание и така да я лиши от способността й да се чувства виновна. Речено - сторено!
Не след дълго, но след множество забъркани каши и измагьосани отмъщения, дошъл момента, в който малкото демонче да сътвори най-великото отмъщение, измисляно от него досега. Създало плана си, потривайки злобно ръчички. Ако някой го бе видял в този момент, може би щеше да си помисли, че става дума не за малко демонче, а за огромен зъл демон. Зловещата му усмивка разкривала 3 реда остри малки зъбки, готови да се впият във врата на жертвата си.
В един странен и не съвсем известен на историята момент, демончето се вцепенило - другарката му по обитание заковала на място и отказала да продължи с плана му.
- Защо? Мислех, че това искаше?! - попитало демончето...
- И пък не! Този път надмина себе си, демонче! Но не му беше сега времето да проявяваш майсторството си... Всеки път те слушам и изпълнявам всяка твоя прищявка. Днес обаче ще ти кажа не! - отвърнало момичето.
- Но защо?! - учудило се демончето.
- Защото отмъщението има смисъл докато не започне да разрушава твоя свят. Тогава вече нищо не е от значение. Важно е да знаеш кога да спреш...
Демончето се съгласило. Не за друго, ами решило, че ако настоява, другарката му по обитание (която между другото му се падала и малко хазяйка) можело да го изгони. Или пък да се побърка, което си е почти равносилно - как се споделя една глава с луд човек?
По-късно, когато отмъщението (или поне част от него) сполучили, двамата с момичето се насладили на резултатите с един от онези моменти, в които добрите приятели се разбират без думи. И макар момичето никога да не казало на никого за това, то така и не се почувствало виновно. И дори се насладило на дяволийката на демончето, с което споделяло местообитанието си.
The end
- Ъ? - опули се Дрън-Дрън.
- Хм... - от своя страна рече Тер.
- Абе... ти замисляла ли си се да станеш писателка? Хахаха - засмя се Дрън-Дрън след двуминутно мълчание.
- Ха, защо ли не ми е хрумвало досега, - засмях се и аз.
Тер просто ми отправи многозначителен поглед. Беше разбрал всичко. Както винаги.
- Ами, наздраве тогава! За ангелите, демоните, отмъщенията и добрите истории, които да разказваме на бирените си сбирки! - вдигна чашата си Тер.
- Наздраве! - викнахме в един глас двамата с Дрън-Дрън.
Имало едно време едно демонче, което си живяло най-щастливо в главицата на една девойка. Така де, през по-голямата част от времето си дремело на сянка под един камък, но когато се поразбуждало, ооооо, тогава си наваксвало. Когато тази ми ти девойка се превърнала в жена, започнала все повече да се отдава на живот и време за сън не й оставало. На демончето също. И то, като другарката си по обитание, предпочитало да си прекарва времето в луд купон. Сами се досещате, че представата за купон на едно средностатистическо демонче е да мизерства, да прави пакости и да превръща хорските нерви в топен кашкавал (сещате се - разтяга се, маже се и лепне).
В началото демончето използвало всемогъществото си, за да мисли начини да вкара другарката си по обитание във възможно най-голямата каша. И в повечето случаи успявало. Но скоро и това му доскучало, понеже въпросната имала таланта да превръща причинените от него бедствия в комични истории, с които да развлича приятели на бирените им сбирки. Е как да не се ядоса демончето - така да опропастяват плодовете на усърдния му труд?!
Затова демончето решило от време на време да разнообразява живота си с някое друго отмъщение. Все пак, в душата си то обичало другарката си по обитание - не можеш да не обикнеш някого, с когото делите една и съща глава, не мислите ли? И така демончето се усъвършенствало в това да сътворява най-изкустните отмъщения, познати на тая земя. За да не го сметне света за алтруистично демонче със сбъркана самоличност, то все пак трябвало да стори нещо не съвсем редно.
Дълго време отнело на демончето да измисли точно какво да бъде това нещо. В края на краищата идеята му дошла след като изпълнило първия си гениален отмъстителен план - решило да изтрие съвестта на своята другарка по обитание и така да я лиши от способността й да се чувства виновна. Речено - сторено!
Не след дълго, но след множество забъркани каши и измагьосани отмъщения, дошъл момента, в който малкото демонче да сътвори най-великото отмъщение, измисляно от него досега. Създало плана си, потривайки злобно ръчички. Ако някой го бе видял в този момент, може би щеше да си помисли, че става дума не за малко демонче, а за огромен зъл демон. Зловещата му усмивка разкривала 3 реда остри малки зъбки, готови да се впият във врата на жертвата си.
В един странен и не съвсем известен на историята момент, демончето се вцепенило - другарката му по обитание заковала на място и отказала да продължи с плана му.
- Защо? Мислех, че това искаше?! - попитало демончето...
- И пък не! Този път надмина себе си, демонче! Но не му беше сега времето да проявяваш майсторството си... Всеки път те слушам и изпълнявам всяка твоя прищявка. Днес обаче ще ти кажа не! - отвърнало момичето.
- Но защо?! - учудило се демончето.
- Защото отмъщението има смисъл докато не започне да разрушава твоя свят. Тогава вече нищо не е от значение. Важно е да знаеш кога да спреш...
Демончето се съгласило. Не за друго, ами решило, че ако настоява, другарката му по обитание (която между другото му се падала и малко хазяйка) можело да го изгони. Или пък да се побърка, което си е почти равносилно - как се споделя една глава с луд човек?
По-късно, когато отмъщението (или поне част от него) сполучили, двамата с момичето се насладили на резултатите с един от онези моменти, в които добрите приятели се разбират без думи. И макар момичето никога да не казало на никого за това, то така и не се почувствало виновно. И дори се насладило на дяволийката на демончето, с което споделяло местообитанието си.
The end
- Ъ? - опули се Дрън-Дрън.
- Хм... - от своя страна рече Тер.
- Абе... ти замисляла ли си се да станеш писателка? Хахаха - засмя се Дрън-Дрън след двуминутно мълчание.
- Ха, защо ли не ми е хрумвало досега, - засмях се и аз.
Тер просто ми отправи многозначителен поглед. Беше разбрал всичко. Както винаги.
- Ами, наздраве тогава! За ангелите, демоните, отмъщенията и добрите истории, които да разказваме на бирените си сбирки! - вдигна чашата си Тер.
- Наздраве! - викнахме в един глас двамата с Дрън-Дрън.
Няма коментари:
Публикуване на коментар