Има на този свят малко неща, които обичам по-малко от пътуването. Ама онова дето повечето хора го мразят - дълго, неудобно и почти изтощително. Аз пък си го обичам. Но макар често да се впускам в интересни пътувания, изпъстрени с приключения и забавни истории, рядко се е случвало да драсна някой друг пътеписен ред. Обяснение за това няма. Или може би има?
Философията "Направи си сам
всичко да ти е интересно" обикновено е довеждала до какви ли не преживявания.
Същото важи и за пътуванията ми. Не е имало път, в който да се прибера от път и
да нямам история, готова за разказване на по чаша кафе (или нещо
по-високоградусно). И мое лично убеждение е, че повечето ми приятели се кефят
на тези разкази. Пиперливият език и склонността ми да избивам всичко на комедия
обикновено се включват, когато взема да разправям. Често един и същи разказ
обикаля поне петдесетина кафенета, докато накрая не осъзная, че вече всяка думичка си е намерила
мястото.
Дори тогава, обаче, аз пак не
сядам да напиша всичко. Вместо това, тая оптимална версия на разказа остава за
нечулите го досега прятели и
познати, за вечеринки с нови другарчета, когато някой се сети а каже "абе,
я му разправи за еди-кво-си" и преповтаряния при други разни събирания.
Докато накрая верно знам цялата история наизуст, ама дума по дума, запетайка по
запетайка.
Като разказа ми за пътуването до
Златоград. И обиколките ми от турнето с радиото. Или пък ходенето ми до София за премиерата на "Парадокс".
Вторият разказ толкова пъти съм го повтаряла, че все едно е вече написан. От
качването ми на автобуса, през почти успешния опит за изгубване в София (почти успешен, тъй като,
след 2-часово тичане из улиците в търсене на спирка, се оказа, че моя милост
всъщност е стигнала там, където въпросният автобус трябваше да ме отведе), та
чак до славната ми наздравица с уиски в 5.30 сутринта, в очакване ня ключовете
ми за вкъщи (тук трябва да спомена, че въпроснатя утрин беше началото на изборен ден). Уви, все още тия
преживявания не са влезли в блога. Но все обещавам, че ще ги опиша.
"Когато имам време". Може би този уикенд?! Или пък следващия...
Е, сега отново съм на път.
Откланям очи от смартфона и виждам, че сме в Айтос. Него си го познавам. Няма
начин да го объркам. Душичкатя ми очаква онази част от пътя с непознатото. Отивам в Разград. При това не другаде, а при роднини на Пича
с големия... чадър. Още една причина да очаквам това пътуване да си напише един
разказ, който да обиколи бургаските заведения.
Странното е, че отново ме
привлича мисълта да пиша за тишината, музиката, погледи... все едни такива
отнесени неща, които на пръв поглед нямат нищо общо с пърпорещата маршрутка,
нито пък със сменящите се картини, попадащи в момента в периферното ми зрение.
А когато се прибера у дома,
душичката ми ще се размечтае и ще позволя на Клара да ме помъкне по света. И ще
пиша за пътя... ама за нейния път и нейните преживявания. Моите пак ще си
останат ненаписани.
А така искам да опиша какво се
случва със сетивата ми докато гледам през прозореца. Горите ме викат. Искат да
ми разкажат за призрачни самодиви, влюбени луни и дълги нощи край огъня.
Обзалагам се, че по същите пътеки в тия поля са преминавали стотици стада. Дали
ще успея да преброя овцете този път? Едно село, после още едно, трето,
четвърто... Представям си камината в тая къщурка. Сигурно е сладко да се гушнеш
в одеалце пред нея и да си почетеш книжка.
Къщичката отдавна отмина. Но аз
продължавам да си топля палците
на кракта пред камината. И после
виждам мъглата. Онази мъгла, която гуши върховете на хълмовете. Тя е различна
от градската. Романтична. Прилича на призрак, който обитава небесата. Слиза да
навести хижата на върха, за да чуе какво ново се случва на Земята. Наднича през
запотените прозорци и от скривалището си подслушва разказите на планинарите.
Трима старци са се сгушили край огъня и пият греяна ракия от помътнели
стъклени чашки. На масичката е разпънат вестник, а върху него са нарязани
домашен суджук и сланина. Мммм, мъглата почти успява да подуши мезето. Иска й
се да влезе, но стопанинът добре е залостил прозорците и вратата, за да пази
топлото вътре.
А огнените ласки жега хвърчат из стаята и от време на време минават покрай
прозорчето на мъглата. По някое време я забелязват, ухилват се закачливо и
продължават да хвъркат. Погалват с полъха си дамаджанката с ракия, подправената
с червен пипер сланина и резените суджук. После отнасят аромата край прозорчето
и примамват мъглата да блъсне носле в стъклото. Играта ги забавлява. Но мъглата
се натъжава. По някое време сърчицето й така се свива, че тя отлепя лепкавите
си ръчички от прозорчето и отлита. Издига се високо над хълма, за да посрещне
първите лъчи на Зората и да им се оплаче.
Откъсвам се от прозореца на автобуса и от мъглявите си мисли. Време е за
кратка почивка. Излизам и паля цигара. По средата на широк път сме. Има нещо в
планината. Уж си на открито, но си сгушен сред хълмове. Уж си затворен между
високите купчини, а в същото време се усещаш някак свръх свободен и
ограниченията пред ума ти падат. Километрите до този или онзи връх ти се
струват не повече от метър. Протягаш тялото си и си горе. Не е случайно, че
толкова много произведения са посветени на планината. Как да се сдържиш и да не
възпееш тази магия. А аз дори не пътувам сред високи планини...
Автобусът отдавна е потеглил. Остава ни още малко път. Вече е тъмно и няма
как да различа и един щрих от пейзажа навън. Но вече не ми е и необходимо. Вече
не ми трябва пейзажът навън, защото той е вътре в мен.
Ето защо не пиша докато пътувам. Защото пътят не ме отвежда до реалността,
а до нереални измерения на мисълта ми. Тогава не съм способна да преживея друго,
освен собственото си съществуване и мечти. Но диванчето... диванчето ми е
способно да ме отведе на всички краища на света, да ми разкаже и
най-тривиалното преживяване като че е вълшебна приказка. Пътеписите ми от
диванчето са най-ценни, защото отразяват повече реалност, отколкото писанията
ми по пътя, които са изпълнени с какви ли не фантазии и странни видения.
Пътят... пътят обикновено се оказва вътре в мен.
Няма коментари:
Публикуване на коментар