Lost way home или как се изгубих в Бургас

Обичам да казвам, че в този град познавам всяко камъче, по всяка улица. И в повечето случаи чувствата са взаимни - познават ме и те. Колко глупава мисъл наистина...

Да започнем "от Адам и Ева". По ред причини последните месеци обявявам бойкот на всякакъв вид транспорт (освен колата на татко, когато е наложително) (или разни там младежи с колела :Р) и се придвижвам само посредством левия и... другия ляв крак. Което е страшно полезно - винаги има време за самотна мисъл, натъквам се на всякакви интересотийки, тренирам за, общо взето, всички мускулни групи (при -100 градуса навън последните дни, няма част от тялото, която да не бъхти) и т.н. и т.н. Да не говорим, че градът е достатъчно малък за подобни начинания. Точно това направих и тази вечер.

Уви, не прецених, че там, откъдето тръгнах да се прибирам, е първо на другия край на града, но най-вече е неизследвана територия. Особено около полунощ. Уж поех по преки пътеки. В един момент третата гънка в мозъчната ми кутия направи равносметка - малки улички, тук таме асфалт, повече павета, всичките тъмни, уж различни, но всичките си приличат. КЪДЕ СЪМ?

Паника пробягна по (бъхтещите ми) мускулчета. Губила съм се къде ли не, но, когато си на чуждо място, някак го усещаш в реда на нещата. В собствения си град обаче е друго нещо. Очаква се, че няма как да живееш на едно място 20 години (и малко отгоре) и да се окажеш "загубен". Тогава се сетих как все разправям, че всички улички ме познават. За миг се опулих към една изскочила плочка и аха да я попитам - абе, ти къде по-точно си мислиш, че се намирам, но реших, че не е здравословно в моята ситуация да провокирам отклоненията си.

Вместо това, в ума си прехвърлих всички трилъри, които започват по този начин - празни, тихи улици, мрак, само момиче крачи, облечено в ярко червено палто. (Мамка му, защо облякох него!!!!) Вярно казват, че на жената вътрешният компас е малко чалнат. Ама защо точно това женско качество ще се проявява в мен, при това точно в полунощ, през зимата? Отправих шега към себе си, че да разведря атмосферата - или ще стигна вкъщи, или в Созопол - и в двата случая е Окей.

Изведнъж получих просветление! Така де, съобщение в Уазапа, но да не издребняваме, тааааа това съобщение, пардон, просветление ми напомни, че имам смартфон. И интернет. С две (или малко повече - все пак пръстите ми бяха позамръзнали) приплъзвания по екрана отворих карта и се ориентирах. На прав път съм била. Почти. Благослових си три-четири пъти телефончето, което и без това напоследък ми е постоянен спътник в приключенията. Междувременно успях да се прибера абсолютно успешно, при това, без да стигам до случайни разговори с павета и улични лампи.

Но всъщност разходката добре ми дойде. Паниката също. Сега съм уверена, че наистина няма какво да ми се опре. И обичам телефона си още повече. Даже (известно време) няма да му се сърдя, когато бъгва.