СредноЩна среЩа с Анджела

В една майска събота, когато пролетта се бе развихрила и почти преливаше в лято, Димо празнуваше своя 10-и рожден ден. Борис и Мария бяха решили да превърнат тази първа кръгла годишнина в нещо като фестивал, в организацията на който всички ние се включихме с готовността на феи орисници, защото... ами защото всички просто обожавахме това дете. 

Димо е сред онези хлапета, които, както казва Тер, стимулират раждаемостта. Понякога шеговито съм споделяла с Прабългарина и жена му, че може би трябва да пишат до някое министерство и да предложат осиновения си син за рекламно лице на кампаниите за борба с демографската криза. 

Той бе умно, будно, възпитано и много талантливо дете, за което всички бяхме единодушни, че ще се превърне в прекрасен човек, дали заради своите родители или въпреки тях, това вече бе тема на друг разговор. Но истината е, че колкото Борис и Мария помогнаха на Димо като го осиновиха, също толкова им повлия и той. Повлия на всички ни.

Та в онази събота всеки от нас имаше задача, като аз приемах изключително лично своята, заради честата ми длъжност на заместник родител, когато Борис и Мария трябваше да пътуват по работа. Още в 9:00 нетърпеливо се заех да разбуждам Тер, с когото трябваше да отидем до парка и да украсим за партито.

- Ама нали рожденият ден е чак в 1! – сънено се инатеше той. 

- Извинявай, познаваме ли се? – засмях се. – Нали знаеш, че ако в 12:00 не съм готова Земята ще спре да се върти! 

Тер издаде странен звук, нещо смесено между смях и пръхтене, който обикновено означаваше, че хем обожава тази моя нервна педантичност, хем се чуди в какво се е забъркал. Накрая ме придърпа с лапата си и ме заклещи с крака, така че не можех да мръдна от леглото. 

- Още пет минути, - с нотка на патриархалност в гласа си заяви той, което означаваше минимум половин час, ако не стигнехме и до ласки. 

- Ама ние трябва да минем през Джъмбо за шапки и през Ива за трансперанта... – взех да мърморя. 

С мързел, изразен във всеки мускул на тялото му, Тер се протегна и стана. Докато му приготвях закуската, той не пропусна да заяви мъдро и с тежестта на проповедник, че това е детски рожден ден, парти, купон и напрегнатият ми перфекционизъм съвсем не отговаря на темата за „пътешествениците и свободния полет на духа“, която бяхме избрали заради новата мания на Димо по травъл влоговете. 

По-късно, докато се опитвах да подредя кътовете за снимки, Тер шеговито ми заяви, че се притеснява, че с моята странна биполярност „децата ни са обречени или на велики дела, или на доживотен абонамент за психоаналитик“. 

Бях като гръмната. До този момент нито един от нас не бе използвал думите „деца“ и „ни“ в едно и също изречение. Вярно е, че и двамата бяхме във възрастта, в която създаването на поколение е не просто биологична възможност, но и очаквано продължение на романтичните ни взаимоотношения. Вярно е и това, че нашата връзка, въпреки странното си начало, бе възприета и от нас и от околните като нещо напълно естествено, едва ли не започнало още със запознанството ни. Беше напълно логично да говорим за семейство. Само че ние просто не го правехме. 

Не обсъждахме дали желаем деца, ако да - колко. Не обсъждахме дали това ни предстои като двойка. Не говорехме за това кога мислим, че трябва да се случи. Не говорехме за онези дребни неща, които изискват решение преди появата на децата. 

Като много други хора на нашите години, съществуването във времепространството почиваше на една вълна на взаимно разбиране, че то това сигурно ще се случи, но нито един от двамата сякаш не бързаше и не си даваше сметката, че времето вече е настъпило. И че тези разговори трябва да се водят. За важните неща трябва да се говори, защото не всичко може да бъде резултат от случайност. За някои неща двама трябва да са на едно мнение. Иначе се получава пълен хаос. 

В 12:00, когато останалите от компанията заприиждаха, а аз все още бях като гръмната, изведнъж осъзнах, че всички те пристигаха с децата си. Застанала в центъра на постановката за импровизирания фест, заела позицията си на диригент и режисьор, около мен летяха всичките ни приятели, а всяка от двойките бе заета да контролира поколението си, в очакване на почетните гости – Борис, Мария и двете им деца. Ние с Тер бяхме единствените двама обвързани един с друг, които не бяха придружавани от дете. 

- Ехо, ехо! Тук ли си? – размаха ръка пред мен Елата. – Къде да оставя тортата?

Двамата с Дрън-Дрън имаха мисията да изберат и поръчат зрелищна торта с формата на седемте чудеса на света. Елата едвам крепеше огромната кутия, докато Спас бе изостанал, с една ръка, положена покровителствено върху детската количка, докато с другата приемаше напитка от Тер. 

- Какво има? – попита Елата. – Всичко наред ли е?

- Да, да, - разсеяно отвърнах. – Ела да разопаковаме тортата, оставила съм централно място на масата за нея. 

След около три месеца двамата с Тер щяхме да кумуваме на сватбата на Елата и Дрън-Дрън. Бъдещата булка приемаше това по един изключително силно символичен начин заради подкрепата, която бяхме им оказали по време на бременността й и сгодяването им. И макар винаги да сме били близки, за нея централната ни роля в ритуала им ни свързваше още по-силно. Тя искрено ни приемаше като едни от най-важните хора в живота им. Затова отказа да приеме отговора ми. Докато разопаковахме чудовището от захарен крем, глазура и шоколад, Елата ме изучаваше с острия поглед на психоаналитик, който се колебае дали пациентът му не трябва да бъде поставен в усмирителна риза. 

- Ще пробиеш дупка в главата ми! – заявих небрежно, докато нареждах салфетки около подноса с тортата, без да я поглеждам от страх да не издам каква буря се е завихрила в главата ми.

- Очевидно нещо не е наред, очаквах да си във вихъра си, вместо това си се отнесла като махмурлийка, - обяви не съвсем деликатно тя. 

Опитах се да й обясня какво се е случило, но фактът, че все още не бях формулирала смисъла на емоциите си в собствената си глава, не ми позволяваше да изразя с думи озадачението си. Та аз дори не бях се замисляла за деца до този момент. Не бях сигурна искам ли, време ли е, трябва ли да искам. Как бих могла тогава да споделя какво съм усетила, без да съм провела този разговор първо със себе си. Докато дойде време тя да коментира обаче Прабългарина и семейството му пристигнаха. Изненада! Честит рожден ден! Бурни аплодисменти и детски смях. 

Изчаках подобаващото време за радост, еуфория и поздравления, преди да се строполя върху едно от столчетата, чувствайки безкрайна умора. Тер беше прав – твърде много напрежение за подобно безгрижно и щастливо събитие. Изведнъж до мен се материализира Димо, който подпираше в ръце огромно парче торта. Поднесе ми го и се метна на стола до мен. 

- Благодаря ти! – усмихна се детето. Понякога наистина не можех да осмисля възрастта му. Все ми изглеждаше много по-голям, отколкото всъщност беше. 

- За какво, зайо? – попитах. 

- За днес. Това е най-якият рожден ден евър! – иии, ето го и детето, помислих си. 

- Няма за какво, дечко! – отвърнах му. 

- А ти защо стоиш тук? – попита ме и част от онази сериозност сякаш се върна в тялото му. 

- Почивам си, малко съм уморена - кратичко отговорих и докато казвах думите се почувствах като някоя престаряла лелка. 

- Да не си с бебе? – попита Димо. 

Е, не! Целият свят ли се бе съюзил срещу мен днес?! За малко да се задавя с тортата си.

- Не, разбира се. Това пък как ти хрумна? – чак сама се удивих на агресивния си отговор. 

- Ами мама така се уморяваше като имаше бебе, - простичко и искрено отговори Димо, а детето и сериозният човек в него се сляха в някаква откачена хармония.

- Не, зайо. Просто дълъг ден, - въздъхнах аз. Време беше да се примиря и да отпиша тази събота. Исках само да се прибера и да си легна. 

- А ти не искаш ли да си имаш бебе? – погледна ме вече 10-годишният малък мъж изпитателно.

Нямах отговор. Мълчах, гледах го и си представях как гората около мен се сгъстява, клоните ме придърпват все по-навътре и ме поглъщат, докато Димо с любопитство ме разглеждаше, очаквайки отговор. 

- Ще си много готина майка, ако си имаш бебе! – заяви убедително той, докато на мен вече ми се искаше да му кресна да спре да повтаря думата. В този момент съдбата ми се усмихна и малката му сестричка се заклатушка към него. Той скочи от стола и нежно я гушна, но преди да се затича с нея се обърна и, имитирайки удивително точно любимата фраза на баща си, заяви: „Замисли се над това“. Зачудих се колко изстрела за един ден мога да преживея.

Час по-късно, когато тортата и снимките не бяха вече актуални, група татковци се заеха да ритат. Майките и момиченцата се занимаваха с творчески дейности, а аз... Аз продължавах да си стоя на стола, колебаейки се дали да не опукам още едно парче торта. Прабългарина обаче явно бе изтеглил късата клечка и бе командирован при ранените. Тоест, бе изпратен при мен. 

- Благодаря ти, дарлинг, всичко е супер! – каза ми, докато се настаняваше на стола, на който по-рано бе философствал синът му. 

Въздъхнах. Нямах нужда от нова лекция. Нито пък бях готова отново да бъда гръмната. 

- За мен беше удоволствие, - уморено, но грациозно отвърнах. 

- Адски бързо растат, да му се не види! И те променят из основи. Превръщат те в човек. Никога не вярваш на клишето, докато не се навреш в него, - мъдро отбеляза Борис. 

- То с всяко клише е така, - отговорих безстрастно, наблюдавайки как Тер играе на самолетче и нескопосано имитира странни звуци с малката дъщеричка на Прабългарина, докато детето се залива от смях. 

- Да, - съгласи се той. – И това му е хубавото, - допълни. – Ами вие? Не сте ли се замисляли да влезете и вие в клишето?

Бум! Изстрелът прокънтя на километри, подплаши птиците, накара върховете на планините да потръпнат. Някъде се образува лавина. 

Обърнах бавно и пораженчески глава към Борис и събрах сили само да въздъхна:

- И ти ли? 

Той, на свой ред, се засмя, все едно му казвах нещо напълно очаквано и естествено. 

- Защо? Кой друг? – попита. 

- Само днес? Ти, синът ти, целият свят и две-три приятелско настроени извънземни цивилизации, - отговорих му. 

- Знаеш ли, Димо, малко след като ви беше гостувал, вие още не бяхте... нали..., та, тъкмо се беше прибрал от вас и с всичката сериозност, на която е способен, а тя е... сериозна, знаеш, - поде Борис и кимна многозначително, - той заяви на майка си, че от целия свят той не би избрал други мама и татко за свои родители, но ако трябвало някога да избира, вие с Тер сте били на второ място след нас с Мария. 

- Страхотно хлапе е, - успях да отговоря. Макар и по-лек, това беше нов изстрел. 

- Да, така е, - съгласи се Прабългарина, след което продължи, - Знаеш ли, той много те обича.

- Димо? И аз го обожавам, душко. 

- Не. Имах предвид Тер, - тихо ме прекъсна Борис, а аз чух нов изстрел. 

Хора, спрете се! Този ден няма ли да свърши???

Когато не отговорих на това, Борис се изправи, направи две-три крачки, след което се обърна и добави театрално, също както беше направил синът му преди час:

- Семейството не е план-график или задължение, а приключение. Замисли се над това. 

След което отиде при жена си, вземайки под мишница дъщеря си от ръцете на Тер, който на свой ред задъхано дойде и се просна на стола, за който вече мислех като „трона на непоисканата мъдрост“. 

- Какъв ден само! – рече, след което се наклони към мен и ме целуна по врата. – Няма ли да вдигнеш най-после това секси дупе от стола? Времето е прекрасно и...

- Ти искаш ли деца? – застрелях го аз. В главата ми проехтя нов изстрел, но този път аз бях източникът. Почни направих самодоволна физиономия.

- Бау! Това пък откъде дойде, - засмя се Тер. Не бях сигурна дали съм го уцелила, или не. Май беше рикошет, който се върна към мен и ме удари в крака. 

- Не знам, просто се замислих. Искаш ли да имаме деца? Ние. Аз и ти, – попитах го отново. 

- Разбира се, куку! – ухили се той като хлапак. 

- Не, не ме разбираш. Искаш ли да имаме деца сега. Сега – сега, - казах, натъртвайки на всяко „сега“. 

- Бейби, на детски рожден ден сме, не е много прилично, но ако искаш, ей там има една горичка..., - палаво отвърна Тер, прегръщайки ме през кръста. Усетих как единият крак на пластмасовото столче потъва в тревата. Сякаш самата аз потъвах с него. Устоях на натиска на Вселената, която бе кацнала на раменете ми и го погледнах право в очите. 

- Аз съм сериозна, - казах му с тон, който не даваше пространство за шеги и закачки. 

- Аз също, - кратко отговори той, с усмихнати очи. 

И за пореден път ме срази. Някак се бяхме разбрали без думи. Защото понякога разговорите отстъпват на онзи магичен синхрон, с който могат да се похвалят малко двойки. Знаех, че сме се разбрали, но за какво точно – не бях сигурна. Но Вселената се повдигна от раменете ми. Следобедът изведнъж бе станал ясен, топъл и слънчев. Безкрайно слънчев...