- Снощи половин час стоях на отворен Word без да мога и ред да напиша. Телевизорът бърбореше, а аз бях като безсилна да го спра, неспособна да отида в другата стая. Нямам представа какво ме беше прихванало, - измрънках.
Аз, Тер, Спас и Елата стояхме на слънчева маса пред любимото ни кафене на пристанището. Беше един от онези редки топли януарски дни, в които кафето на открито край морето беше лукс, който можехме да си позволим. Беше завет, а следобедното слънце приятно напичаше. Кафето беше топло и ароматно, а обстановката – божествена! Естествено, това блаженство предразполагаше към лентяйско настроение и спокойни разговори.
- Ммммхммм, - кимна Дрън-Дрън. – Тоя бухал тука някой трябва да го научи на съобразителност, - добави и стрелна Тер с юмрук в рамото.
- Кой го казва, - изсумтя на свой ред Тер.
- Не, не беше проблемът в него. Той май даже не гледаше, просто аз бях като блокирала. Исках да пиша, но не исках да пиша. Странно, а... – казах.
- Няма нужда да го оправдаваш пред нас, - усмихна се Елата. – Знам, че сте „пресни“, ама всички сме на един хал.
- Ми да. Госпожата тука най-редовно като готви надува телевизора... – подхвана Дрън-Дрън.
- Еми как няма, - наежи се Елата. – От тоя аспиратор нищо не чувам!
- Да, да, разбира се. Ама хич не се съобразяваш с това, че имам краен срок. Е, онази вечер, тъкмо бях подхванал предпоследната глава, нищя развръзката вече, когато тя пристигна във всекидневната като хала, награбила бебето във всичките му там повивки, одеяла, във формата на бохча, и ми го връчи като че е някаква кофа с въглени или вряща вещерска чорба, която не можеш да оставиш без пряк надзор, след което изчезна, за да се върне след малко с легена с прането. Отвори широко вратата, за да се проветри нали, изнесе се на терасата и взе да простира. И да пее, разбирате ли. Ама пее...
- Не е вярно, само си тананиках! – опита се да се намеси Елата.
- Направо си пееше, - продължи Дрън-Дрън. И току раздруса дупе в такт, като че е на сцена. Кълна се, по едно време очаквах съседите да ръкопляскат. Чудех се дали да не изнеса едното диванче на площадката, че феновете да има къде да поседнат, докато чакат за автографи. Пее, танцува, простира. Куплет, ританки, чупка в кръста, припев, лигавници, чупка в кръста.
- Ееее, прекаляваш! – вече полуизнервена изхленчи жената на Спас.
- Почудих се дали да не запиша видеоклип и да го изпратя за някой формат за таланти. Представих си как един от съдиите удря златния бутон на тая хореография и я изпраща право на финал. И след като нареди цялото пране, и, нали, се наведе такава да вземе легена от земята, все едно се поклони на публиката. Ама дълбок реверанс. Огледах се дали от някъде няма да полетят цветя, ама само два гларуса се стрелнаха покрай терасата и това беше.
Тук вече всички се заливахме от смях. Не на Елата, а на удивителния талант на Дрън-Дрън да разкаже и най-тривиалната случка, все едно е най-увлекателната история на света. Само бъдещата му съпруга се мръщеше.
- Това нищо не е! – продължи Дрън-Дрън, опиянен от реакциите на публиката си и сляп за вече очевидното раздразнение на жена си. – Миналата седмица още по-голямо шоу спретна. Оставили сме ние бебето на майка й и решаваме да се разходим малко по магазини. Трябваше да пазаруваме за детето, па и за вкъщи, тя имаше нужда да си вземе сутиени, че покрай кърмата нищо не й става вече, - тук Елата вече можеше да го изпепели с поглед, ако той не се бе увлякъл в историята си, игнорирайки я напълно. – И влизаме ние в някакъв магазин за бельо, аз естествено съм напълно и изцяло заинтригуван, обаче тя някаква свенлива, мери и само открехва вратата на пробната, да ми се покаже. Да де, ама единият модел явно не й ставаше и аз отивам да търся по-голям размер от същия. Хубаво де, ама тя минала на следващия вариант, получила свисше някаква неземна смелост и тъкмо съм се запътил към нея, когато виждам как вратата на пробната й се отвааааря широко, а тя победоносно и доволно раздрусва пищни форми пред очите на някаква друга дама, която се опитва да се добере до следващата съблекалня. Така се сащиса бедната жена, че очите й придобиха размерите на паници. Хахаха. Избутах я аз с присъствие да си продължи по пътя, а през това време Елата тъй беше затряснала засрамено вратата, че целия магазин се раздруса. А отвътре я чувам как вече я напушва на смях. И като се разхилих и аз... Половин час не можем да се спрем!
Да, но сега Елата вече не се смееше. Стискаше зъби и стрелкаше мъжа си с поглед, обещаващ обесване на същия тоя пусти сутиен, когато се приберат у дома. Тук вече Спас се поусети, че му се пече опасна ситуация и реши да омилостиви Боговете с парче торта. Докато ние триехме сълзи от смях, а той се клатушкаше към бара, аз реших да проявя смелост и да рискувам да си навлека гнева на Елата, вероятно вярвайки, че така ще облекча конското, което очакваше един от най-близките ми приятели у дома.
- Ей, ти да не се сдуха нещо, - попитах.
- Просто не разбирам защо трябва да ги разправя под път и над път тия работи и да ни развява моментите навсякъде.
- Под път и над път? – опулих се. – Това сме ние. Не е седнал на ъгъла на Хайд парк, разправя ги на бъдещите ви кумове!
- Ако на нас не ги разкажете, на кого? Нали речи със забавни истории трябва да пишем за сватбата ви! – рече и Тер. – Пък и той е писател! Естествено е да иска да ги разказва и украсява.
- Обидно е! – измънка Елата.
- Че кое му е обидното? Убийствено готина история е това! – рекох й аз.
- Все едно ми се подиграва, - отбранително заяви тя.
- Глупости! Никой не ти се подиграва, - каза Тер. – Това е просто история. А историите са за разказване. Да, като се съберем си говорим и за политика, за изкуство, за злободневни глупотевини, за децата, за работата, за бъдещето, но приятелството не е само това. Приятелството е да можеш да се пошегуваш – със себе си и близките си. Да споделиш какво прави живота ти цветен. Какво те е усмихнало, какво те е натъжило. Какво те е разсмяло и да предадеш мъничко от тази положителна енергия на останалите.
- Да. Ето виж – искрено ни усмихна, скъпа. Денят ни нямаше да бъде толкова слънчев, ако откаченият ти съпруг не ни беше разправил за твоя екзхибиционичен, творчески изблик - довърших мисълта на Тер, както често ни се случваше. - Не бъди толкова чувствителна, душичко. Ние винаги така сме правели – разказваме си откачените истории, смеем се заедно.
- Да, понякога един на друг, но винаги и по малко на себе си, - мъдро заключи Тер.
- Ха! Ама вас двамата не съм ви чула да си развявате интимните работи, нали! – почти победоносно се заяде Елата.
- Шегуваш ли се? – в един глас отговорихме двамата с Тер.
- Нашите работи ги слуша, и което е по-сериозно, чете сума ти народ, - добавих.
- Да. Мисля, че не мога да обуя шарени гащи, по каквато и да било причина, без читателската агитка на това тук да научи за това, - рече Тер и ме щипна по носа. – Да не говорим за това, че съм напълно сигурен, че всички сте чували за оня случай, в който се върнах в кафенето на бегом, защото бях забравил да си платя сметката, а сервитьорката само дето не беше плувнала в сълзи, че й е отишъл бакшиша. Милата се беше шашардисала, дали да се черви следващия път да ми иска двойно да й платя.
- Или пък за онзи път, когато двамата с него бяхме отишли да слушаме някаква много уау група в някакъв забутан бар по морето, - заразправях аз. - След като около четиридесет минути обикаляхме с колата да търсим къде се намира, и вече почти се бяхме отказали от цялата работа, открихме, че скапаната кръчма е била точно там, където тоя тиквеник беше спрял в началото, за да търси в мапса. И когато все пак влязохме, групата вече свиреше последна песен.
- Да да, а после тръгнахме да търсим хотел... – поде Тер.
- Щото няма кой да се сети да направи резервация овреме... – подметнах ехидно.
- Е, нали трябва да е забавно! Какво му е вълнуващото на предварителните резервации! – ухили се Тер.
- Да, прав си, така е! – съгласих се изцяло аз и се усмихнах широко при спомена. – Човек трябва да си създава емоции.
- Та, тръгнахме да търсим ние хотел и – навсякъде заето. Накрая се озовахме в някаква къща за гости. Беше много приятно местенце. Лягаме си ние пребити, а на сутринта едно слънчице напича в стаята... И като се събудиха едни страсти... И тамън сме се развихрили, някои хора изнасят концерт, когато на вратата се почуква. Три пъти. Бавно. Като предвесниците на апокалипсиса. Чук! Чук! Чук! Явно време за изнасяне. Ама то да кажеш, че не се чува какво се случва, сигурно на две преки е било ясно. Как не я е досрамяло управителката, не знам. Ама ние като взехме да се хилим. И то няма спиране. Цял ден, колкото пъти се сетим, все се хилим. Стана ни някаква прайвът шега, - през смях разказваше Тер, а накрая почука три пъти по масата – чук, чук, чук. И двамата вече се тресяхме от смях.
Най-добрата новина беше, че и Елата се смееше. Много силно. И триеше сълзите си от смях.
- Тъй де. Мисълта ми беше, че не е като да не си разнасяме майтапите, - довърши Тер.
- И не е като да не ни се смеете на глупостите, - добавих аз и го прегърнах през ръката, облягайки глава в рамото му.
- Добре де, добре. Предавам се, - рече Елата, все още кикотейки се. – Сигурно сте прави.
- Никой не те излага, скъпа, - тихо й казах. – Просто споделяме. Споделяме живота си.
- Във всичките му багри, - добави Тер и ме целуна по челото.
През това време Спас вече се връщаше на масата с парче шоколадова торта. Постави я пред Елата и взе изумено да мести поглед между трима ни, изненадан от промяната в настроението.
- И само да те информирам, - казах аз и взех лъжичката от кафето на Тер, - че освен живота си, споделяме и тортата си, - и загребах парченце, отхапах половината от него и мушнах лъжичката с остатъка в устата на Тер.
Снимки: Freepik
Няма коментари:
Публикуване на коментар