Заедно за Коледа


Виктор спеше, заровен под няколко дебели завивки, които уютно тежаха върху гърба му. Дори възрастта не успя да пребори режима му на сън, макар да будеше наборите му и преди 6 сутринта. Децата му пък не можеха да се преборят и да го завият с някоя от онези модерни пухени завивки със слънчеви колектори. Той просто си оставаше традиционалист. 

Звънецът иззвъня, но Виктор отказа да се откъсне от прегръдките на Морфей. Само размърда нос и полусъзнателно си каза, че който и да е, ще се откаже да се бори с неговото упорито желание за блажен сън. Но който и да беше, явно бе по-упорит от него, защото не се отказа. Звънецът иззвъня още няколко пъти и Виктор се принуди да се надигне, вече леко притеснен, че ако някой го търси по това време, явно има сериозна причина. 

Той се изхлузи от леглото и сковано се затътри към вратата. Отвори я, а иззад нея изникнаха излъчващата радиационно притеснение физиономия на дъщеря му, която стискаше раменете на внучката му. 

- Ох, татко, знам че те събудих, и слава Богу, защото нямам идея какво да правя, - рече тя и изтика малката вътре. – Вики пак се мръщи, а аз закъснявам. Каза, че не искала на детска градина, искала при теб, нали нямаш нищо против, благодаря ти, приключвам работа и идвам да ви взема с багажите, предполагам, че ще е към 4, за да избегнем трафика и да стигнем навреме, - избъбри Вая и почти се затича по стълбите надолу, още преди Виктор да заяви „Разбира се“ през поредната прозявка. 

Старецът затвори вратата внимателно, обърна се и се загледа в ококорените, усмихнати очи на внучка си. 

- Понякога сериозно се чудя на кого ми напомня повече – на майка си, или на мен. Закусвала ли си? – детето кимна енергично. – Аз пък не. Само да хапна нещо и ще отидем на пазар, искаш ли? – вместо отговор отново получи кимване. – Е, за теб няма съмнение, че си се паднала на майка си, - въздъхна Виктор и я побутна към всекидневната. 

Денят отмина безоблачно, доколкото безоблачно може да мине един петък, 22-ри декември, прекаран в подготовка за семейна Коледа. А за Виктор това включваше пазар с 5-годишно дете. И макар Виктория да беше сравнително спокойно хлапе, все пак разходката из хипермаркет с 5-годишно дете никога не е лесна работа. Двамата се прибраха и подготвиха багажа. След това зачакаха Вая и мъжът й да дойдат, забавлявайки се с видеоигри. Най-накрая, около 5-5-и-нещо, на вратата отново се позвъни. Този път зад нея Виктор откри цялата фамилия, увита в шалове и шапки. 

- Готови ли сте за село? – избъбри превъзбудено Вая. – Давайте да носим багажите! 

Докато Виктор успее да формулира изречение, че не е било необходимо всички да се качват, Вая беше грабнала малката, а синът му и зет му вече носеха торбите надолу. За Виктор бе странно да не шофира до къщата. Бе свикнал да го прави, заедно със съпругата си, но след като тя си отиде, се оказа излишно да се ходи с три коли. Сега той пътуваше с дъщеря си, мъжа й и внучка си. Отново на предната седалка, но без волан в ръце. „Мда, още една странна Коледа“, помисли си той. Втората без жена му. Втората като единствен глава на две семейства, които сякаш вече не бяха негови. 

Когато стигнаха до къщата, Виктор някак се успокои. Вярваше безрезервно в шофьорските умения на зет си, но когато си свикнал години наред нещо да се случва по определен ред, промените са нещо трудно. Още по-трудно за Виктор. 

Той отключи къщата и децата се пръснаха като мишлета вътре. Възрастният мъж въздъхна, спомняйки си как преди години неговите собствени Вая и Александър щъкаха по същия начин. 

- Ще внеса дърва, татко, - потупа го по гърба Алек. – Миро разтоварва багажа. 

Виктор кимна и се зае да подготвя печката, въпреки възраженията на младите. 

- Е, няма да стоя със скръстени ръце! – повдигна вежди той към дъщеря си. – Не съм грохнал още. 

София и Вая се заеха да почистят всекидневната и да подготвят леглата. Около два часа бяха необходими петимата да подготвят къщата за едноседмичния си престой. Виктор бе удивен от синхрона, с който действаха младите. „Може пък да сме ги научили на нещо, - помисли си. – Или те да са се научили на нещо, въпреки нас“. 

След вечеря Виктор излезе навън, за да изпуши цигара и да си допие уискито. Това си беше нещо като обичай. Този път, обаче, минута след като нахлузи якето си и затвори вратата отвън, при него се появи Вая. 

- Извинявай за днес, татко. Не знам какво й става. Днес сутринта бе същинска война.
- Коледа е! Какво да става, вълнува се детето, - кротко отвърна Виктор и прегърна дъщеря си. 
- Тя не иска да ходи там от доста време. Нямам представа защо. Просто не й се ходи. 
- Мда, това потвърждава съмненията ми. 
- Кои съмнения? – опули се Вая, потръпвайки от студа навън. 
- На кого прилича, - намигна й той. 

Вая се взря в лицето му по начина, по който някога неговата Ана се взираше. Сякаш влагаше във всеки свой лицев мускул въпрос, разчитайки на безпогрешния му усет за нейните нюанси да открие скритите в чертите й думи. 

- Ако Ани беше тук, щеше да каже, че това е карма. Някога разказвали ли сме ти, че майка ти за малко да открие частна забавачка в апартамента над офиса? 
- Не, - засмяно отговори Вая. – Защо, по дяволите? 
- Защото и ти отказваше да ходиш на детска градина по едно време. Искаше да идваш в офиса, да посрещаш клиенти и да кимаш умно като майка си, когато й се обясняват, - развеселено отвърна Виктор. – По едно време тя беше решила, че по-добре да отвори частна забавачка, та хем да си наблизо, хем да не се моткаш при нея, а да бъдеш с връстници. Даже беше проучила какви документи са нужни, но тогава на теб май ти отмина и реши, че искаш да ставаш нещо като шефче на групата в детската градина и след една ваканция се върна там, за ужас на възпитателките си. И на някои от децата, - разказа той, през смях и усети как дъщеря му леко се поотпуска. 
- Е, значи чакаме гените да проговорят, - въздъхна с усмивка Вая. 
- Те винаги проговарят рано или късно, - отговори Виктор и отново стисна дъщеря си в обятията си. – Влизай на топло сега, че тука не е за мъже. 

Вая вдигна вежди. 

- Така се казва, сега, - усмихна се Виктор. – Бягай вътре. 

Вая влезе, задържайки се на вратата, за да погледне още веднъж баща си. 

- Не стой и ти навън. Нали знаеш... Не е за мъже. 
- Няма, няма, ей сега идвам, - отвърна й той. 

След това отново въздъхна. И докато допушваше цигарата си, се сети за нещо. Беше един от онези моменти, когато не бе сигурен Вселената ли го бодва с пръст или Ана му подшушва някаква идея с един от безмълвните си, многозначителни погледи. Загаси фаса и се върна в къщата. Под учудените погледи на децата си, които се бяха събрали пред телевизора, взе да ровичка из библиотеката. 

- Ох, тук някъде беше, - взе да пъшка той, създавайки наново хаоса, с който Вая и София се бяха борили по-рано. – Тя го писа годината, когато беше бременна, - продължи да мърмори той сякаш на носа си. Половин час и около 100-ина обърнати книги и бележници по-късно, той победоносно развя някакъв лист и се насочи към любимото си кресло, което децата му бяха оставили свободно за него. – Ох, къде са ми очилата, - взе да се озърта той по средата на стаята. Този път поне се сети да ги търси, преди да седне. 
- Ето ги, татко, - каза София, подавайки синята кутийка на свекър си. – За какво са ти? 
- За да Ви дам малко от мъдростта на майка Ви, с няяяколко години закъснение, - отговори той, насочвайки погледа си към най-големия си внук, намигайки му над рамките на очилата си. 
- Какво е това? – попита Алекс, прегръщайки жена си, която седна до него. – Някой „изгубен разказ“ на майка? – засмя се той. 
- Не, това е официалното извинение на майка Ви към Вас? – победоносно обяви Виктор. 
- Извинение? За какво? – учуди се Вая. Двамата с Алекс се спогледаха, след което заковаха очи върху листа в ръцете на баща си. 
- Всичко започна един ден, когато, о, каква изненада, нещо се бяхме вкиснали. Беше още в началото, - заразказа Виктор. – Тя не беше сигурна аз ли не съм прав, тя ли е крива, но в такива моменти обикновено нея я избиваше на мъдрост. Та тогава изръси, че ако някога има деца, ще напише и завери нотариално извинение към тях за това, което ще им причиним като родители. Куку! Е, направи го. Не го завери нотариално, но ме накара да се подпиша като свидетел. И леля Ви също. Мисля, че тогава тя осъзна в действителност колко сме луди и двамата. Беше годината, когато беше бременна с теб, Вайче. Говорехме за термина, подготовката бла-бла-бла и тя изведнъж скочи от дивана, изрови лист и химикалка и се захвана да пише. Докато си драскаше ми напомни за оня случай и докато аз изтръпвах тя заяви, че „било време“. Няма да Ви обяснявам леля Ви как я изгледа. Беше достойно за снимка. Когато приключи, прокара поглед през листа, поправи тук-там, след което прочете на глас писмото. После, естествено, забравихме за него. Е, сега е време да си получите официалното извинение, - заяви Виктор, намести очилата си и зачете писмото, спирайки само за да забърше някоя и друга сълза от уморените си очи. 


„Едва ли има на света мъж или жена, който да не желае с цялото си сърце да бъде най-добрия родител на света. Да научи на всичко детето си, да му даде цялата любов, внимание, разбиране, грижа. Да го превърне във вълшебен, чудесен човек, който ще лети из живота на крилете на собствената си магия, правейки света по-хубаво място. И неизменно, вероятно всеки от нас се проваля в тази задача. Защото няма идеален родител. Няма човек, който да не допуска грешки към децата си. За това Ви се извинявам! 

Извинявам Ви се с цялата си душа за това, че съм се стремила да възпитам у Вас черти, които съм смятала, че трябва да притежавате. За това, че съм се опитвала да изстръгна от Вас своите следи, за които съм смятала, че са мои недостатъци. За това, че съм искала да Ви предам това, което смятам за свои предимства. За това, че съм се борила със собствената Ви природа, за да Ви превърна в най-добрата Ви версия. Защото Вие сте своята най-добра версия в стремежа си да бъдете най-добрите хора. 

А аз съм сигурна в това. Сигурна съм, че ще допускам грешки, като се опитвам да Ви моделирам. Сигурна съм, че ще създам у Вас съмнения и колебания, изисквайки, очаквайки Вие да сте това, за което винаги съм мечтала. Сигурна съм, че ще успея да Ви накарам да възпитате у себе си черти и навици, с които да се наложи да се боря, защото Вие ще го направите – дали копирайки нашите модели, дали по силата на кръвта, дали в опит да избегнете нашите грешки. Вие ще грешите. Вие ще се борите да се самоусъвършенствате въпреки моите родителски опити. И това ще Ви уморява понякога. И ще Ви кара да ме обвинявате в неща, за които определено ще имам вина. 

Затова Ви се извинявам. Извинявам Ви се предварително за родителя, който ще бъда. Извинявам Ви се всичко, което ще Ви причиня в опитите си да бъда най-добрата майка на света. И се надявам, че ще ми простите. Защото с баща Ви наистина мечтаехме да бъдем най-добрите мама и татко на света. Мечтаехме да Ви предадем цялата магия и красота на нашата Вселена, да Ви направим част от нея. И се надявам, че когато си направите равносметката, ще разберете, че е можело да бъдем и по-лоши родители. Че нашите грешки са произлезли от опита ни да бъдем най-добрите родители за Вас. 

Миличка моя Вая, извинявам ти се, още преди да съм те прегърнала за първи път, още преди да съм започнала да правя грешките, през които двете ще трябва да преминем. Извинявам ти се, че няма да зная как да те направя... Как да ти позволя да станеш различна от мен. Вероятно ще се превърнеш в някакво наше копие, събиращо най-добрите и най-лошите ни черти. И за това ти се извинявам. Сигурна съм, че когато четеш това, вече си прекрасна и вълшебна, сама по себе си – благодарение и въпреки нас. 

Прости ми и знай, че те обичам. Обичам те още преди да съм те прегърнала за първи път. Обичам те от първия миг, в който съм започнала да мечтая за теб“! 

В стаята бе кондензирала една от онези тишини, които обикновено могат да бъдат усетени с цялото тяло, а ако премрежиш поглед, може дори да ти се стори, че я виждаш. Виктор вдигна поглед и се взря в лицето на Вая. Очите й се бяха превърнали в кладенци, от които извираха сълзи. Дори Алекс, с неговото сериозно изражение, леко подсмърчаше. София се беше сгушила във врата му и хлипаше, а Миро прегръщаше жена си с нежността на мъж, който не е съвсем сигурен какво трябва да каже или направи и затова просто демонстрира, че е там. 

- Има и послепис, - подсмръкна Виктор. – Явно е знаела, че ще има ред сълзи, ред сополи. Отдолу е написала: „Пиша това в очакване на Вая, но понеже не знам дали неиздържалите ни хормони няма да произведат още население, адресирам това извинение в множествено число. Така де, познаваме се...“. 
- Иууу, - през сълзи се засмя Вая. 

Тишината в стаята някак олекна. Напрежението взе да се разсейва като мъгла под есенно слънце. Алекс се пресегна и взе писмото. Вгледа се в него, зашари поглед по хаотичните букви, написани от майка му далеч преди той да се появи на бял свят. Хартията бе пожълтяла и остаряла, но почеркът си оставаше същата артистична ужасия, която той познаваше до болка. Подаде писмото към Вая. Тя също го разгледа, прокарвайки пръсти през равните редове. 

- Винаги съм се възхищавала на умението й да пише така върху бяла, неразчертана хартия, - рече тя. 
- Да, и аз, - отвърна Виктор. 
- Мхм, - замислено кимна и Алекс. 

Вая прегърна писмото и се сгуши в Миро. Погледна към брат си. 

- Май й прощаваме, а... 

Алекс се усмихна и отново кимна. Виктор се отпусна в креслото си, подпря лакет и прикри усмивката си с ръце, прокарвайки показалез през устните си. Остави погледа си да се плъзне през децата му, техните съпрузи, внуците му. Той винаги щеше да е глава на тези две семейства. За миг му се стори, че на подлакътника се беше отпуснала Ана, прегърнала го нежно, с ръка върху рамото му, опряла буза върху главата му. Беше хубаво. Беше толкова хубаво, да бъдат всички заедно... 

И някак Ана също беше там...


Снимки: Pexels 

Няма коментари:

Последни:

recentposts

Случайни:

randomposts