Какво ще кажат хората

- Коя нормална жена, по дяволите, ще иска да приеме фамилията „Темелкова“? – попитах през смях. – Скъпа, ти си напълно обезумяла!

Трите – аз, Мария и Елата висяхме в любимото кафене на компанията, в очакване момчетата да пристигнат след тестдрайв на някакво лъскаво возило, което нито един от тримата не възнамеряваше да си купи, но и тримата изгаряха от желание да покарат. И съвсем естествено, в такъв рядък случай на чисто женска компания, използвахме възможността да се наоплачем от половинките си.

Снимка: Pixabay
- Ама какво ще си кажат хората? Т`ва бебе ще се появи всеки момент, а той дори не намеква за брак! Аз не искам сватба! Не искам тузарски купон. Но не мога да го гледам така това дете!
- Ти в кой век живееш? Хората в момента масово си гледат децата и без да подписват. Никой нищо няма да си помисли, просто защото хората изобщо нямат време да мислят за семейния ти статус, - опита се да я успокои Мария.
- Да, така говориш, ама ти си женена, нали. Ожени се преди да се роди детето ти, нали?! – настървено нападна Елата.
- Всъщност преди да се роди бебето. Димо вече го бях осиновила, - контрира я спокойно Мария.
- Няма значение. То стана горе-долу по същото време, - изтюхка огромната и много бременна бъдеща майка. – Аз дори излъгах наще, че чакаме да се роди, за да не ми прилошее по време на тържеството.
- Тук и двете с Мария се спогледахме, напълно неспособни да отговорим. За щастие, секунди по-късно по улицата се зададоха Тер, Борис и бъдещия баща – Спас. 

Момчетата се метнаха по столовете и започнаха разпалено да говорят за колата – колко бързо ускорявала, какъв бил салонът, какви били различните ценови пакети. Бяха като дечица – щастливи, ентусиазирани, разпалени. Което само изнерви и без това хормонално нестабилната Еличка. Тя побърза да изюрка Мария и двете набързо платиха и се изнизаха да пазаруват бебешки глупости. А бременната дори не си направи труда да каже нещо на Спас. Когато се отдалечиха, той се обърна към мен и избухна, като пренавита играчка:

- Пак ли е яхнала метлата?
- Спасе! – сряза го Борис.
- Какво? Тези дни е като бомба – тиктака ли тиктака! – заоправдава се той.
- Ти какво очакваш? Нормално е. С тебе можем само да си представим дискомфорта и напрежението, което изпитва, - кротичко се намеси Тер, както винаги дипломатичен.
- И все пак... – мрачно отбеляза Дрън-Дрън.
- Кога се очаква големият ден? – попита Борис, в опит да смени темата.
- Следващата седмица, - отвърна Спас и лицето му сякаш се промени, светна. – Вече нямам търпение. Искам да му видя мъничките пръстчета, мъничкото носле.

Тази промяна не остана незабелязана от трима ни. Колкото и да ни беше трудно в тези месеци да си представим нашия Дрън-Дрън като баща, с всеки изминал ден сякаш в него нещо се преобръщаше. Когато говореше за нероденото си дете, по цялото му тяло се разливаше нетипична за обикновеното му цинично и леко грубовато държание нежност.

- А друг голям ден да чакаме ли? – подкачи го Тер.
- Да, знам какво ще ме питаш. Всички питат, - отвърна Спас и радостта му леко помръкна. – Ама какво ще си помислят хората? Че й предлагам само, защото съм й направил бебе. А ние го искахме това дете, не е някаква случайност или грешка, която да замажа с пръстен.
- Добре де, ама ти искаш ли да се жениш за нея, или не? Говорили ли сте? – продължи Тер.
- Естествено, че искам. Мислех да го направим преди да забременее, ама то взе че стана преди да сме почнали със сериозните опити. И сега ми е някакво изтъркано, затова чакам да се роди, да мине малко време и тогава, - обясни Спас.

Двамата с Тер си разменихме от нашите дълбоки, многозначителни погледи тип „о, това трябва да го обсъдим“. Той кимна едва забележимо, след което бързо върна темата за колата.

Час по-късно, двамата бавничко се мъкнехме към квартирата си, не толкова хванати за ръце, колкото мъкнейки един друг в топлия августовски следобед.

- Мислиш ли, че трябва да се намесим? – попитах.
- Питаш ли ме наистина, или търсиш благословията ми, за да се заемеш с поредното оправяне на нечий живот, - засмя се той.
- Преди да дойдете тя се оплакваше, и тук цитирам, „какво ще кажат хората, че имаме дете, без да сме женени“.
- Ебаваш се! – прихна Тер.
- Хич даже. Една и съща реплика, напълно противоположни мнения, - отвърнах.
- Ще ме уморят. И откога на тези двамата им пука „какво ще кажат хората“?
- Нямам идея. Сигурно откакто апартаментът им е нещо средно между склад за пелени и натъпкана с хормони кибритена кутийка.
- Бейби, знаеш, че не можеш да оправиш света, нали? – спря се той за миг и ме дръпна, така че да го погледна в лицето и да видя напълно сериозното му изражение. – Те са възрастни, зрели, семейство – могат и трябва да се оправят сами, да общуват. И колкото и да искаш да помогнеш, на хора, които се питат „какво ще си кажат хората“, няма как да помогнеш, без да размахаш пръст, което обикновено води до трагикомични резултати. Те ще трябва да го измислят сами. А сега са под твърде голямо напрежение.
- Знам, прав си, - отвърнах.

Да, ама не. Аз кога съм слушала мъдри съвети, които противоречат на поривите ми? Бях решена, че трябва да се намеся. Да направя нещо! Та нали съм The Mama Bear. Матриарх! Пчела-кралица! Не само че можех да направя все нещо, ами на практика бе мой дълг! Само дето… какво да направя?

Реших, че е необходим интервеншън – да ги събера на едно място и да им дръпна едно конско. По възможност, далеч от неодобрителния поглед на Тер. Заех се със задачата. Докато вървяхме към вкъщи, планирах, че още същия уикенд ще им отида на гости, под предлог, че искам да помогна с подреждането на бебешката стая. И ще ги накарам да седнат като ученици пред мен, докато им обясня колко щури са и двамата. И си представих как няма да изляза от там, докато не се разберат.

Щом се прибрахме, се шмугнах в старата спалня на Тер, която използвахме за библиотека и кабинет, откакто бяхме открили, че в едно легло се чувстваме безкрайно по-щастливи. Набрах номера на Елата, но телефонът й се оказа изключен. Пробвах и Спас, но и там нямаше отговор. Панирах се така, както може само една обсебена от собствените си планове откачалка, която не може да диша, докато не задвижи пъклената си идея.

Прекарах остатъка от следобеда в нервно обикаляне на апартамента. Опитах да набера и двамата още няколко пъти. Без резултат. Изчистих кухнята, после банята, смених чаршафите и полирах подовете и дървените елементи в хола, докато Тер подмяташе, че хигиенните ми изблици означават само едно – фрустрация. И ми даде благословията си да се разбъркам в живота на другите, ако това ще доведе до по-малко химически изпарения в апартамента.

Около 10 часа вечерта телефонът иззвъня. Беше Спас. Най-после!

- Пусни ме на спикър! – заповяда той, вместо поздрав.
- Готово, казах, - докато ръкомахах на Тер да се вдигне от дивана и да дойде при мен на масата.
- Имаме дъщеря! – тържествено обявиха в един глас двамата. – И освен това, ще се женииим! – допълниха с все така ентусиазирани гласове.

Снимка: Pixabay
Разправиха ни, че щом с Мария станали от кафенето, нещо се случило. Отишли веднага в болницата и докато Спас стигне до там, чудото се случило – Елата започнала да ражда. Двамата бяха обезумели от щастие и преливаха от любов. И последвало второ чудо. Решили да се оженят. Ама не веднага, допълниха припряно. По някое време. Може би когато тя спре да кърми, за да може да вдигне наздравица. Иначе щяло да бъде „много тъпа сватба“. Пък и трябвало Елата да отслабне. Дрън-Дрън-Дрън!

Щом изслушахме екзалтирания им разказ и затворихме телефона, Тер наля по едно питие за здравето на приятелите ни и седна на дивана.

- Е, бейби, един проблем по-малко за решаване на света, - ухили се.
- Да, - замислено отвърнах аз.
- Добре де, може да не изглеждаш толкова разочарована. Т`ва не трябва ли да е един много щастлив ден и така нататък? А и все пак, не беше напразно притеснението ти. Банята блести от чистота.
- Не, не, радвам се за тях. Радвам се и че няма да се налага да се бъркам в техните неща, просто...
- Хайде, изповядай се на отец Тервий, - каза той и ме придърпа в прегръдката си.
- Мразя, когато си толкова прав, въпреки убеждението ми, че не си, - измрънках. – Сори.
- Да, нали. Дразнещо е, - подхили се той.
- Добре де, ама как стана това? Толкова бързо? – казах и се надигнах, за да го погледна. – Няма и ден!
- Да, даже не успя да си задвижиш плана, нали? – попита той и за пореден път ме удиви колко добре ме познава.
- Не. Не успях, - признах.
- Бейби, винаги така се получава. Когато човек е щастлив, в хармония, влюбен, обичан, доволен от мястото си, чувства се комфортно в кожата си, това „какво ще кажат хората“ отива на боклука, - мъдро обясни Тер. – Подобни въпроси идват от несигурността, притеснението, напрежението. Но в един момент нещо се случва и човек осъзнава, че в крайна сметка животът е твърде кратък. И става нещо прекрасно – спира да ти пука „какво ще кажат хората“ и се отдаваш на щастието, успеха си. И тогава обикновено хората си казват: „ето, това е един щастлив и успешен човек!“. И се вдъхновяват, - продължаваше той, галейки косата ми.
- Ти задавал ли си си някога този въпрос? – попитах.
- Естествено. Кой не е?
- И как се справяш с това?
- Питам се какво би си казала ти. И обикновено знам какво е то. А ако ти си на моя страна, значи всичко е наред.
- Понякога мразя като правиш така! – рекох.
- Как? – развеселено попита Тер, макар да знаеше отговора.
- Казваш нещо толкова хубаво, мъдро и на място, че човек би си помислил, че съм някаква глупава госпожичка, а ти си моят ментор.
- Ех, какво ли си мислят хората, като ни видят заедно, - засмя се той и взе да ме гъделичка.

Докато се усетим и двамата се боричкахме и биехме с възглавници, останали почти без дъх от смях. Като хлапета! На кого му пука какво биха си помислили хората?! Ние се забавлявахме! Истински! 


Няма коментари:

Последни:

recentposts

Случайни:

randomposts