Годишнината

Отново бе дошъл "онзи" януарски ден, който семейството на Виктор отбелязваше по-отдадено от Коледа, Нова година и всички останали празнични дати в календара. "Годишнината" бе фамилна традиция, която имаше най-голям смисъл за Виктор и Ана, но децата им знаеха значението на този ден и не пропускаха да се включат в посрещането му. Особено след смъртта на майка им, Вая и Александър не можеха да не организират нещо специално за баща си. За пореден път всички се събраха в дома на Виктор – Вая, съпругът й Миро, Александър и жена му София, както и трите най-нови попълнения в семейството – внучетата.

Докато двете домакини приготвяха вечерята и клюкареха в кухнята, тримата мъже се бяха събрали край камината. Около тях щъкаха дъщерята на Вая и двете деца на Алекс. Дребосъците се смееха и закачаха и изпълваха с радостен шум дома на Виктор. Старецът ги гледаше с мека усмивка и засмяни очи, в които сякаш грееха слънца. Алекс разсеяно ровичкаше в телефона си, а Миро замислено гледаше огъня. С шурея му бяха в страхотни отношения. Често излизаха за по бира и се движеха в една компания. Тъст му обаче бе друго нещо. Макар да бе добронамерен и приятелски настроен към зет си, Виктор оставяше у него едно чувство на респект, което Миро си обясняваше с усещането на дълг да бъде такъв съпруг, какъвто бе бил тъст му. И почти отчаяно търсеше одобрението му. Сега, когато между тримата мъже цареше мълчание, младият мъж бе убеден, че трябва да завърже някакъв разговор. 

- Така и не съм питал, защо през зимата? Хората не се ли женят пролетта, лятото, есента? - попита Миро.

Алекс вдигна поглед от смартфона си и се засмя. Зет му го погледна стреснато - явно бе казал нещо глупаво или не на място. Усетил напрежението у Миро, Алекс кимна с усмивка към баща си, сякаш го приканваше да обясни. Тримата дребосъци усетиха накъде вървят нещата и се събраха на килима пред креслото на дядо си. И трите деца обожаваха сладкодумните му разкази и от въздуха усещаха, кога предстои такъв. И сега в стаята се възцари едно сладостно очакване на поредната вълшебна приказка.

- Това всъщност не е годишнина от сватба, - усмихна се Виктор и след това замлъкна.
Миро погледна озадачено и сякаш се колебаеше дали лаконичността на тъст му е прелюдия към по-подробно обяснение, или мълчанието му е пауза, в която се очаква той да зададе въпрос. Алекс се намеси:
- На този ден майка и татко са си дали обещание, - театрално обясни той и се закиска, но сякаш отговорът му не стигаше на Миро.
- В смисъл? - попита той.
- За да разбереш, трябва да започна малко по-отдалече. От ей онази снимка над камината, - каза Виктор и посочи красивата резбована рамка, която стоеше в центъра, точно над огнището. Тя бе от тъмна, почти черна дървесина, украсена с издълбани мотиви. В нея имаше кадифено тъмно синьо паспарту, а в центъра му стоеше снимка на залез над езеро. Децата скочиха от килима и се приближиха към снимката, за да я разгледат. Миро също напрегна очи и се вгледа в кадъра. Очевидно бе правен през зимата, защото клоните на дърветата край езерцето бяха голи. Залязващото слънце бе в центъра на кадъра, а под него имаше някаква сгушена фигура, застанала на самия бряг. Ако човек се вгледаше внимателно, всъщност фигурите бяха две - допрели глави, сгушени в нежна прегръдка. Слънчевите лъчи преминаваха над двойката и сякаш закрилящо я фиксираха, падайки до самия ръб на кадъра. От фотоса струеше почти нереална светлина. Слънцата бяха две - на небето и по повърхността на водата. Отраженията създаваха усещане за баланс, хармония. Миро се замисли, че много пъти е забелязвал рамката над камината, но никога не бе сметнал за необходимо да пита за нея.
Виктор позволи на "публиката си" да огледа снимката, след което започна разказа си:

- През 2018-а двамата с Ана все още бяхме сравнително млада двойка. Знаете, началото ни беше трудно, сложно. Точно тоя уикенд се бяхме сдърпали за нещо. Не помня за какво. Всъщност, те нещата бяха много, но конкретният повод едва ли е бил особено важен. Но бяхме счупени, тя сякаш ми се изплъзваше и аз нямах представа какво да направя. Само знаех, че трябва да върна усмивката на лицето на Ана. Смятах, че така ще си върна близостта й, топлината й.
Предложих й да се разходим с колата. Тя прие, което ме обнадежди някак. Само дето нямах идея къде да я заведа. Искаше ми се да е на хубаво място, на някое красиво и спокойно кътче. И просто карах, с надеждата това място само да ни открие. И така и стана. Е, почти. Следвахме разни черни пътчета и на няколко пъти, кълна се, имах чувството, че колата сама ме води нанякъде. Малко преди да се отчаям, намерих отбивка, точно до едно езерце, но там вече имаше кола. Само дето пътят след това се отклоняваше, а слънцето почти залязваше, та реших, че по-подходящо място няма да намеря.
Спрях тръгнаме пеша по брега, понеже ме беше страх да не би да пречим на другите влюбени да си гледат залеза. В паркираната кола обаче имаше две жени. Успокоих се, въздъхнах - поне не съм развалил нечия чужда романтика. С Ана слязохме до брега. В този момент се убедих, че съм намерил идеалното място - до самия бряг имаше дървена дъска, която сякаш беше там и ни чакаше. Имровизирана пейка, върху която да поседнем. Сгушихме се. Помълчахме. Гледахме залеза, а водата едвам трептеше под лъчите на януарското слънце. Разни там патета плуваха из водата, а времето беше едно топло, приятно. Абе, идеалният момент - подарък от Вселената. Ана се усмихваше, а косата й блестеше на слънцето. Премрежвайки очи ми се струваше, че от нея се свлича всичката отбранителност и напрежение. Тя се приближаваше към мен, така да се каже.
Когато слънцето взе да се гмурва във водите на езерото, решихме, че е време да се прибираме. В интерес на истината, аз се бях изкривил да седя на земята и мисля, че Ана го разбра. Изюрка ме и тръгнахме да се катерим обратно към пътя. Другото возило вече го нямаше. Стигнахме до колата ми и тя тъкмо отваряше вратата, но изведнъж се спря. Закова се на място. Казвам ви, сърцето ми блокира за миг. Дъхът ми секна. Попитах я какво има. Тя вдигна очи и тогава видях, че в ръката й има някаква хартийка. Вмъкнахме се в колата, тя ме погледна и ми подаде картончето с треперещи пръсти. Беше визитка. Покрай напечатания текст имаше ръкописна бележка: "Здравейте! С бялата кола бяхме с дъщеричката ми. Направихме Ви две непринудени снимки. Ако желаете, пишете ми на Вайбър, за да Ви ги изпратя".

Ана бавно извади телефона си и започна да пише. След това го стисна в ръце и зачака. Двамата се гледахме и сякаш емоциите ни си общуваха вместо нас. Мълчахме, но чувахме мислите си. Телефонът на Ана изпивка. Беше получила отговор от мистериозната дама. Видях как очите й изведнъж станаха лъскави и макар тя да се опитваше да се скрие, по скулите й започнаха да се търкалят сълзи. Подаде ми телефона.
Дамата ни бе заснела сгушени под залеза. Беше написала на Ана, че не искала да ни притеснява, но моментът й се сторил много красив и й се приискало да го запечата. Решила да ни изпрати снимките, за да си ги запазим и ние като спомен. Пожелаваше ни да бъдем щастливи и все така вклюбени. Усетих как и моите очи се насълзяват. До мен Ана вече трепереше. Написа й благодарности за красивия жест, след което отпусна ръце в скута си. Почувствах борбата в нея. Искаше да преглътне сълзите си, да скрие емоциите си, да се затвори. Но сякаш всичките стаени и премълчани чувства, които старателно обличаше в маски от сдържаност, гордост и контрол, напираха да се излеят от нея. И тя заплака. Прегърнах я. Не. Направо я заключих в прегръдка и останахме така дълго време. Опасявах се, че ако я пусна, тя ще се стопи в облак и вятърът ще я отнесе надалеч от мен.
Когато се поуспокои, Ана се откопчи и ме целуна. После вдигна поглед нагоре и каза "Да, добре, схванах намека!". След това се засмя. Каза ми, че Вселената й пратила съобщение. Че е имала нужда от това. Провидението й било изпратило непозната, която да й напомни, че има смисъл да се бори за мен и любовта ми, за нас, за онова бъдеще, за което мечтаехме. Не можех да спра да я гледам, да я целувам. Да трия с пръсти сълзите, които тя вече дори не си правеше труда да скрие от мен. И тогава си обещахме да не спираме да се борим един за друг. Да не оставяме проблемите и битовизмите, малките и големите камъчета по пътя, да убият магията между нас. Обещахме си всеки ден, до края на живота си, да се борим и да печелим любовта на другия. Обещахме си да не спираме нито за миг да се търсим и преоткриваме.
Още на следващата седмица Ана извади в едно фото снимката и я рамкира. Каза, че този кадър не го сменяла за всички професионални фотосесии на света. На следващата година, на тази дата, двамата отново отидохме на онова езеро. И на по-следващата пак. Стана ни традиция. Даже децата сме водили там, все на този ден. По принцип нито един от нас не беше фен на почитането на дати. За нас любовта беше всеки ден. Онези малките неща. Но Ана държеше да отбелязваме днешния ден, защото, и тук цитирам, тази годишнина трябвало да ни напомня да вярваме в собствената си магия. И с течение на времето ни стана традиция.

Виктор, който се беше загледал в снимката, докато разказваше, отмести поглед и погледна първо сина си, после зет си. Хлапетата на килима се размърдаха, усетили, че приказката е приключила. Алекс се усмихваше на баща си и в очите му се четеше, че в този момент си спомняше за отминалите "годишнини", за майка си, за семейството. Миро не знаеше какво да каже. И в един момент осъзна, че няма смисъл да казва каквото и да било. Вдигна чашата си и кимна към тъст си.

- Хубава история. Наздраве за нея. И за смислените обещания и годишнини, - каза Миро. Виктор му се усмихна с цялата топлина на бащината си обич. Той наистина харесваше зет си.
- Наздраве! Дано и вие да си имате някой ден такива хубави истории, към които да се връщате, като стигнете мойта възраст, - отвърна той.