Времето бе мрачно и дъждовно - напълно в хармония с настроението на стареца, който седеше на пейката, сякаш сгънат в дъждобрана си. Очите му блуждаеха над надиплените му от възрастта скули. Бе висок и слаб. Годините допълнително бяха изсушили тялото му, оставяйки го като макет на себе си. Той не усещаше старостта. Само умората. И минутите, които се нижеха една подир друга, в очакване.
Всеки ден правеше тези свои разходки до парка, в търсене на някой друг слънчев лъч. Дори в навъсени есенни дни като този. Някога го правеше със съпругата си, но дори след смъртта й сякаш не можеше да спре. Скитанията хем му носеха тъга, хем бяха сред най-приятните му преживявания. Но днес разходката му бе различна. В този ден тъй се бе улисал в собствените си мисли, или пък спомени, че не видя как към него се бе приближил друг възрастен мъж.
- О, Викторе, здравей, наборе! - избъбри новодошлият и се понаведе над сгушения дядо.
- Ей, здравей, Пепи! Как си? - рече нашето старче и се усмихна уморено.
- Жив съм! - ухили се Петър. - Ти к'во правиш тука в тая влага?
- 'Лапетата чакам. Искали да ме водят на кафе, ама нещо закъсняват, - отвърна Виктор.
- Е, тъй са младите. Все нещо имат да свършат. Ко не помниш, и ний бяхме тъй, - каза "наборът" с типичната за възрастните хора горчивина. - А, ей ги бе! Т'ва не са ли твоите?
Виктор вдигна поглед и видя млади мъж и жена да се задават по алеята. Тя носеше дълго кремаво палто и огромен пухкав шал. Косата й бе начупена и се спускаше по раменете й. Виктор въздъхна - ужасно много приличаше на майка си. Мъжът до нея бе слаб и имаше сериозно, почти строго изражение, сини очи и неестествено дълги мигли. Жената държеше за ръка малко момиченце, което го посочи, изчурулика нещо на майка си и се понесе с подскоци към Виктор. Той я вдигна на коляното си и я прегърна. Петър се здрависа с "младите" и се отдалечи. През това време момиченцето обсипваше дядо си с целувки и не спираше да бъбри нещичко. Виктор вдигна глава от малкото момиченце с опашките и се усмихна.
- Извинявай, татко! - каза младата жена и го целуна по бузата. - Половин час търсихме къде да паркираме.
- Няма нищо. На мен ми е хубаво навън, нали знаеш.
- Здравей, баща ми, - рече и мъжът и се здрависа с Виктор. - Ужас е тука с паркирането! Трябваше просто да те заберем и да отидем другаде.
- А, не! Знаете го баща си. Той си иска на неговото си място, - каза възрастният човек и бодна кокаливия си показалец в нослето на малкото момиченце, което се разкикоти. - И ти знаеш, нали дребен!
- Дядооо, ние ти носим подарък! - каза опашатото хлапе.
- Така лииии, я да видя! - отвърна Виктор, а детето посочи майка си.
- Първо искам да те предупредя, че е... Ох, нищо, - отказа се жената и бръкна в чантата си. Отвътре извади книга.
Тя беше красиво и луксозно подвързана. На корицата имаше акварелна скица със силуети на мъж и жена, вървящи към залеза. Бе изчистена, елегантна, а върху гръбчето пишеше просто "Целувам те: А." с блестящи сребърни букви.
Виктор се пресегна с треперещи ръце и пое томчето. Прочете заглавието и вдигна очи.
- Вайче, какво е това?
- Отвори го и ще видиш, - простичко отвърна жената и вдигна дъщеря си от коленете на баща си.
- Работим по книгата от много време. Искахме да е изненада, - намеси се и братът на Вая. - Мислехме да я запазим до Коледа, но така или иначе е готова, решихме, че няма смисъл да отлагаме.
- Е, какво мислиш? - попита жената.
Старецът разгърна томчето и се зачете. Вътре имаше стотици писма и бележки. Той ги помнеше. Всичките до една. Прокара ръката си по страниците, сякаш галеше нечия ръка, и почти вярваше, че ще усети топлина под пръстите си. Пулс. Живот. Стъкленият блясък в очите му преля и по сухите му скули се търкулнаха едри и горещи сълзи. В него се бореха стотици емоции. Радост, любов, носталгия, болка. Сякаш преживяваше целия си живот наново. Епизод по епизод, пред него се изнизваше целият му живот.
- Откъде...
- Е, не е като да са били скрити, всичките седяха прибрани в кашони на тавана. Просто с Алекс трябваше да ги подредим и да ги наберем на компютъра, - отвърна Вая. Не знаеше какво трябва да направи - да седне до баща си, да го прегърне, да го остави насаме.
- Кака се погрижи за оформлението, аз за подвързването. Даже децата помогнаха, - усмихна се Александър.
- Ама кога... - отново запелтечи старецът.
- Докато беше на село миналата година ги измъкнахме от тавана. Отне доста време, - засмя се Алекс. - Но пък си струваше. Между другото, и картината е нейна. Открихме я в кашона.
- Е, пообработихме я, но... - добави Вая.
- О, Вайче, Алекс!... - заговори Виктор, но думите му се изплъзваха. С всяка сълза, която се стичаше по бузите и се топеше в брадата му, сякаш целият свят около него изчезваше. Той прегръщаше книгата, галеше я, стискаше я до сърцето си.
Поседяха още няколко минути така, след което дядото избърса очите си, изправи се и, все така прегърнал книгата, тръгна с тях към любимото си кафене. Още на вратата барманът кимна и започна да приготвя "редовното". Алекс си поръча двойно еспресо, а Вая - лате.
- Майка ти все латета пиеше, - рече Виктор, докато разбъркваше захарта в кафето си. - И все си сърбаше пяната, също като теб. Такава си беше Ана. Тия бележки... Почнаха от първия ден. Ама първия! Щом се събрахме да живеем заедно и нямаше сутрин, в която да не ми остави бележка в кухнята. Сърце не ми даваше да ги хвърля. И си ги събирах. Дори като се разболя, пак ми пишеше бележки. Не знам, през нощта ли ставаше... Ама всяка сутрин, Бум!, бележката си беше там.
Алекс и Вая се спогледаха. Тя леко прехапа устни, после вдигна поглед към баща си и сбърчи нос.
- Гледаш виновно като майка си, - въздъхна Виктор.
- На мен ги даваше. Трудно й беше да става, ама искаше да си ги намираш сутрин. Вечер ги пишеше и ми ги даваше да ти ги оставям сутрин, преди да изляза. Упорито казваше, че докато диша трябва да е сигурна, че всеки твой ден почвал с бележка.
- Ха! Защо ли не съм учуден, - въздъхна старецът. - Вайче, Алекс... Благодаря ви! Това е... Все едно късче от моята Ана. Не знам... Не мога... Нямате на идея колко много означава това за мен! - каза Виктор.
Всъщност, идеята бе на Ана. Последната й гениална идея. След като се разболя, прехвърли издателството си на децата си. И им поръча да се погрижат бележките й да бъдат събрани в книга. "Сънувах го. Сънувах как давате книгата на баща си в един мрачен ден. Още преди да се съберем го сънувах. Тоя сън... беше много силен", обясни тя на децата си. И те нямаше как да й откажат.
- Знаете ли... Едно време, преди много години, майка ви беше сънувала нещо такова... Сега като се замисля, беше ми разказала, че този сън много я е разтърсил. Ох, Анко...
Слънцето проблясна през прозореца на кафенето. Виктор погледна натам и си спомни още нещо.
- Не знам дали сънят беше сцена от книга, която ще напиша някога, или съм надникнала в бъдещето... - тя отказа да го каже, но Виктор бе сигурен, че в онзи момент й се искаше да бъде второто.
Няма коментари:
Публикуване на коментар