Уиски с утеха

Ниските облаци жадно поглъщаха светлината, която градът пръскаше. Нощта беше безлунна, но с всичките тези лампи, ярката й физиономия в небето не беше необходима.

Всички се бяхме събрали у Спас и Елата за „новинарска емисия“ – да споделим какво ново ни се случва, сякаш не се виждахме почти всеки ден. Но тъй се случи, че в онази ноемврийска вечер, всички имахме новини. На мен ми предстоеше книжна премиера, Тер стартираше нов проект, Борис беше подписал с някакъв голям нов клиент, а Мария беше безумно щастлива да се върне в офиса, след майчинството си. Най-големите новини обаче имаше Дрън-Дрън. Едва няколко седмици, след като ни бе съобщил за решението им с Ела да увеличат населението с още един човек, плановете изведнъж се оказаха в доста напреднал стадий. Тя беше бременна.

- Еми аз ви казах, че го мислим, ама ние освен да го мислим го и опитвахме, - лаконично отвърна на учудените ни погледи Спас. Но личеше, че е малко притеснен. 
Докато Мария и Ела бъбриха развълнувано и обменяха бременни истории, аз и Дрън-Дрън излязохме за по цигара и уиски на терасата. У тях вече официално не се пушеше, заради бъдещото попълнение.
- Не знам кво стана. Просто докато го говорехме и то се получи, - рече Спас, когато останахме насаме.
- Еми нали това трябваше да стане, в крайна сметка. Трябва да се радваш. Някои хора дълго чакат „да се получи“, след като вече са взели решението, - посочих аз.
- Да де, ма очаквах да имам време да се подготвя, - въздъхна Спас.
- Скъпи, то за това бременността е 9 месеца – за да имаш време да се подготвиш, - напомних му.
- Ама тва е жив човек, бе Анджи. И не е като да мога да го върна след някой друг месец.
- Ноуп! Твой си е тоз човек до края на света, - усмихнах се. – И това е прекрасно. Виж Елата колко е щастлива.
- Да, да, и аз това си мисля. Ама очаквах и аз да съм на нейната вълна, а вместо тва ми иде да емигрирам.
- Щот си мъж, Спасе. Вие по-бавно ги усещате тия работи, - продължих да го успокоявам.
- Добре де. Ма те този човек НА МЕН го поверяват. Аз ще съм отговорен за него... – продължи Дрън-Дрън.
- Всички смятаме, че тва със закон трябваше да го забранят, ама... – започнах аз, но като видях изплашения му поглед, просто го хванах за раменете и го погледнах в очите. – Я стига! Спасе, повечето хора все някога стават родители и почти никой не е напълно готов за това. Ти си едно прелестно същество, грижовно, мило, интелигентно. Ще се справиш!

Знаех, че каквото и да кажа, няма да мога да го успокоя. Думите ми кънтяха в празното пространство около ушите му, без да достигнат до него. Спас трябваше да премине през този стрес сам и да се справи с него. Но вярвах, че любовта в него ще се пребори. А моята мисия бе да му дам мъничко кураж. Уиски с утеха. Понякога всички имаме нужда от това.

Когато се върнахме вътре, разговорът за бебето още бе на дневен ред, което бе довело Борис и Тер до крайно отегчение.
- Аре бе, ква беше тая цигара, - измрънка Прабългарина. – Тука минахме деветте месеца ден по ден, докато ви чакахме.
- Тихо сега. Дадох задача на Спас да ми намери кавалер за премиерата, - отговорих аз. Борис се ухили, а Тер вдигна вежда.
- Мислех, че аз ще ти бъда кавалер, - някак мрачно отбеляза той.
- Аз ще й търся нощната смяна, - включи се Спас, поосвежен от смяната на темата.
- То пък щото на нея й трябва точно ти да й търсиш, - заяде го Борис.
- Ми що пък да не. Имам вкус за мъже, - ухили се Дрън-Дрън.
- Колкото за музика, - каза Тер и се изправи, за да смени поредната откачена корейска песен, която бе зазвучала от плейлиста на Спас.
- Я да не се майтапиш с ка-попа! – подвикна след него той. – Ей на тая музика бебе съм направил! – всички се спогледахме, тъй като на това изречение Тер вече бе спрял музиката. До един се разхилихме едновременно на това признание, а Елата се изчерви до петите.
- Браво, Спасе! Браво, Дрън-Дрън! Ей това е мъжка приказка, - едвам рече Борис през смях.
- И все пак мисля, че Анджи няма да има нужда от услугите ти, душе, - каза Елата, минавайки покрай нас, след което ме изгледа с една от онези палави усмивки, които издаваха много, без да казват нищо конкретно. Зачудих се какво ли има предвид.

На следващата цигара беше ред на Борис да дава „уиски с утеха“. На мен. Или поне се опита.
- Кво беше това с кавалера за премиерата? – попита ме той.
- Майтап. Никакви кавалери не си търся. Сигурно наистина ще седя с Тер по време на коктейла.
- Тоест... няма гадже?
- Е, Борисе, много добре знаеш, че няма.
- Откъде да знам? Мислехме, че може би... Все едно. Тая тема май те изнервя, - забъбри той.
- Естествено, че ме изнервя. Всички са се засуетили, все едно съм взела да колекционирам котки, - отвърнах аз.
- Просто ни пука, скъпа, - опита се да ме успокои Прабългарина и ме дари с едно от неговите „нежни“ потупвания по рамото. – И забелязваме някакви работи...
- Какво, Борисе? Какво забелязвате? – остро попитах.
- Нищо, нищо, заеби! – отвърна ми той.

Точно щях да го попитам какво пък е трябвало да означава това, когато Тер се появи на терасата и ме попита дали ще мога да се прибера с Борис и Мария, понеже „имал нужда от разходка“. Внезапното му желание да скита под дъжда ме поучуди, но кимнах и му се усмихнах. Без да знам защо, добавих:
- Ще те чакам у дома, бейби.
Дори не знам дали ме чу, тъй като вече затваряше вратата. Внезапното му изчезване сякаш счупи партито на две. С Борис си допихме уискито и викнахме такси. Прибрах се. И започнах да се притеснявам. Седнах на дивана, в очакване Тер да се прибере. И с всяка изминала минута се чувствах все по-разтревожена и куха отвътре.

А през това време Тер вървеше като на изуст и изобщо не се интересуваше дали обувките му ще се изкалят. Всъщност, кал имаше не само по маратонките, но и по крачолите на дънките му. Но той не забелязваше как мръсотията на градските улици се наслояваше по панталоните му. Беше способен да я носи със себе си и до края на света. Бе свикнал градът да се впива в него и да тежи по един или друг начин – върху дрехите, или върху душата му.

Когато най-после се прибра, имаше обезумелия вид на скиталец, прекарал последните 30 години в самота, на края на някоя гора. Дори нямах сили да направя коментар за това, че цялата кал се озова по прясно изчистения под в коридора и всекидневната. Мълчаливо му подадох хавлия и зачаках да сподели какво го мъчи. Той обаче мълчеше. Станах от стола на нашата мултифункционална маса за писане/хранене и отидох до него на дивана. Хванах ръката му и за миг се замислих как да подходя. Реших да избера нашия си начин.

- Не искам да го правя на въпрос, но предпочитам да имам обяснение за външния и вътрешния ти вид тази вечер, за да го дам на психиатъра, когато се наложи, - усмихнах се.
Тер вдигна поглед от пода, погледна ме, направи плах опит за усмивка, след което стана и отиде в банята. И преди го бях виждала така. Измъчен, изтерзан, счупен. Но тази вечер имаше нещо друго. След минута той се появи, препасал хавлия около кръста си, избърса със стирка калните следи, без да ме поглежда, и после се върна в банята. Секунти по-късно чух познатото проскърцване на водопровода.

Час и отгоре изминаха между първото плисване на душа и моментът, в който Тер се появи на вратата на всекидневната, облечен в любимия си плътен анцуг.
- Извинявай. Не ми е ден, - простичко ми каза и седна на дивана. Докато го чаках, бях наляла и на двамата по чаша уиски. Подадох му неговата. Той ме изгледа с типичния си „четеш ми мислите“ поглед, след което тръсна глава, сякаш в опит да прогони някакво напиращо в него изречение. – Мерси, бейби!
- Тази вечер очевидно барът предлага специалитета "уиски с утеха". Искаш ли да споделиш какъв е проблемът, или да гадая? Вторият вариант може да се окаже доста забавен, но не особено продуктивен, - леко го захапах аз.
- Просто творчески проблеми. Знаеш как е, - многозначително отбеляза Тер.
- Да, и понеже знам как е, искам да ти помогна. Говори с мен! Достатъчно ми държа ръката в последните дни, нека си сменим ролите малко.
- Просто... – колебливо започна той, отпи от чашата си и грубичко я сложи на масата. – Просто има една история, която искам да създам, виждам я в ума си до най-малката подробност, знам как трябва да се случи, но не мога да я пресъздам. Не мога да й вдъхна живот. Просто заставам пред нея и тя сякаш ми се изплъзва всеки път, когато посегна към нея.
- Мислиш ли, че я насилваш, преди да се е оформила? – попитах го. – Неведнъж си ми казвал, че историите трябва да бъдат оставени сами да се развият, преди да седнеш да пишеш. Че трябва да узреят, да намерят времето си.
- Сигурен съм. Всеки ден си задавам този въпрос и всеки ден съм все по-сигурен, че времето е дошло, но... просто не мога, - въздъхна той.
- Добре. Значи е време за писателска медитация! – отвърнах аз.
- За кво? – опули се Тер и повдигна леко вежди.
- Писателска медитация. Обърни се към мен. Сега ще ти покажа, - избъбрих и го дръпнах да застане с лице към мен. Хванах ръцете му, - Отпусни се.
Той размърда рамене, сякаш за да намери позицията, в която гърбът му се отпусна в пълен покой.
- Сега затвори очи. Отдалечи се от всичко и всички. Забрави всичко и всички. Ти си някъде. Там, където е историята, - започнах бавно, също затворила очи. – Виждаш обстановката... виждаш всичко до най-малката подробност... до най-малкия детайл... виждаш лица... хора... виждаш какво правят... чуваш какво говорят... виждаш жестовете и мимиките им... познаваш ги... знаеш всичко за тях... знаеш и какво ще им се случи... нишката на бъдещето им е в твоите ръце... усещаш я... не я пускай... следвай я... това е твоята история, бейби...
Отворих очи. Той вече се беше втренчил в мен.
- Не проработи ли? – тъжно попитах аз и не знаех дали говоря за "писателската медитация" или за "уискито с утеха".

- О, проработи! Толкова силно! Аз... – очите му бяха придобили стъклен блясък. Той не довърши изречението си. Секундата се разтегли във вечност. Тишината бе като вакуум. Чувах само как сърцето ми започна да бие все по-бързо. Чух как Вселената се усмихна. Тер се наведе, обви лицето ми с ръце и ме целуна...

Няма коментари:

Последни:

recentposts

Случайни:

randomposts