Ден след ден зяпах белия лист, докато редакторът ми не разви навика всяка сутрин да ми се обажда, за да ми съобщи усложливо датата, като телефонистка от колцентър с абонаментни услуги. И всяка сутрин ми споделяше колко нови бели косми са станали част от прическата му заради мен. Кълна се, секретарката в издателството си говореше по-често с моя милост, отколкото с мъжа и децата си. В един момент Гошков се зарече да си опъне палатков лагер пред блока, ако така ще ме мотивира да работя по-бързо. Принудих се да си взема отпуск, с надеждата, че липсата на работа, която да ме разсейва, ще ми помогне да се съсредоточа и да довърша скапаната книга. Липсата на продуктивност изобщо не се дължеше на отсъствието на вдъхновение или идеи. Напротив. Те бяха толкова много, а всяка от тях подръпваше като сърдито детенце клавиатурата ми към себе си и те изобщо не се интересуваха, че като я клатят тъй, няма как да си настаня ръцете и да изкомпозирам и ред.
Тер мъдро заобикаляше темата за неадекватната сцена как аз стоя, на загасени лампи, в три и половина сутринта, втренчена в светещия монитор, като восъчна статуя, без да давам признаци на живот. Дори не ме изпорти пред останалите, как ме е хванал да зяпам замаено през прозореца, докато наливам оцет в чашата си с кафе. Обяснение за въпросния случай нямам, а Тер категорично отказа да направи каквото и да било предположение. Само прибра течните подправки в един от кухненските шкафове и постанови, че готовото кафе ще се съхранява задължително подправено с мляко и захар, за да се избегнат подобни произшествия.
След поредната сутрин, в която ме завари да зяпам неадекватно, без да съм си виждала леглото дори, следобеда Тер направи кафе и седна срещу мен. Затвори лаптопа ми и това сякаш ме изстръгна от унеса ми.
- Пробва ли да пиеш?
- Пробвах.
- А да не пиеш кафе?
- Да.
- А пробва ли да...
- Всичко пробвах. Всички видове чай, които имаме в къщата, всички рецепти за кафе. Пробвах всички кътчета в стаята. Опитах да тренирам преди това, опитах да си взимам вана, опитах всички жанрове музика, за които се сетих. И нищо! Блокаж, - уморено изредих аз.
- Хммм... – изсумтя Тер. Минута по-късно стана от стола, заряза си кафето, а аз дори нямах силите да го попитам къде отива. След неизвестен период от време, той се върна, изцяло облечен. На рамото си бе метнал дънките ми и някаква блуза.
- Обличай се! – рече и подхвърли дрехите към мен.
- Ъ? – неопределено реагирах аз.
- Обличай се, излизаме, - повтори той. – Чакам те долу.
Станах и, без сама да знам защо, се облякох. Нямах никакъв ентусиазъм за грим и прически, просто вързах косата си в хлабава опашка и сложих слънчевите си очила. Слязох долу, а той ме чакаше, подпрян на колата си, с ръцете в джобовете и лукав поглед, скрит зад тъмните стъкла на своите очила. Когато ме видя да се тътря към колата, се пресегна и отвори пасажерската врата.
- Милейди, настанявайте се, - рече ми.
- Къде отиваме? – попитах, докато се намествах на седалката.
- Има ли значение? – отвърна ми той с въпрос.
- Предполагам, че не, - отговорих.
- Отиваме да пием бира! – все пак обясни той. – Имаш нужда да си проветриш главата малко.
И като имаше предвид „да си проветря главата“, той имаше предвид БУКВАЛНО да я проветря. Отидохме на пристанището. Седнахме в кръчмичката на кея, като Тер избра маса навън, до самата вода. На метри от нас се бяха струпали рибари, чиито въдици лениво се поклащаха от вятъра. Водата беше спокойна като бирата в халбите ни. Денят отиваше към залез, но слънцето все още галеше с есенната си ласка. Не бе нито топло, нито студено. Бе... есенно.
- Надявам се, че няма да ме засипеш с някакви мотивиращи лафове сега, - умолително го погледнах аз.
- Не съм си го и помислял. Сега ще си говорим глупости, - усмихна се той.
- О, чудесно, - почти отегчено въздъхнах.
- Как мислиш, кълве ли? – попита ме в един момент той и щом видя озадачения ми поглед, кимна към рибарите на кея.
- Едва ли. Нито един от тях не е вдигнал въдицата си нито веднъж за последните 15 минути, - отвърнах му.
- Винаги съм се чудел на тия рибари, които по цял ден стоят на кея и дремят, подпрели въдиците, които не хващат нищо.
- Може би се крият тук. Това не е ли идеалното място да се скриеш от всичко – от града, от работата си, от задълженията, от тъщата, която е на гости, от мрънкащата жена, - подсмихнах се.
- О, да. И от авторския си блокаж, - намигна ми Тер.
- О, защо ми напомняш! – озъбих се аз.
- Извинявай, - рече той.
Известно време двамата гледахме водата, без да си обелим и дума. А рибарите малко по малко се разотиваха. Накрая остана само един. По мои сметки беше най-възрастният от всички. И вероятно най-изпеченият. Зачудих се дали е чакал останалите да вдигнат куките, с надеждата че така нещо ще клъвне на неговата.
- Хайде да го питаме! – каза ми Тер.
- Кого? Какво? – вдигнах вежди аз.
- Дали кълве!?
- Ти в час ли си, човекът сигурно търси тишина тук... – троснах се аз, но всъщност може би аз търсех тишината, което изключваше случайните разговори с разните му там рибари на кея.
- Глупости. Сто про няма да има нищо против да си побъбри с някого, след като остана сам, - каза Тер, като междувременно извади портфейла си и остави на масата пари за сметката. – Тоя път бирите са от мен, - каза и размаха пръста си към мен.
Речено – сторено, както би казал някой истински писател, каквато аз изобщо не се чувствах в този ден. Двамата станахме и бавничко се затътрихме към рибаря.
- Кълве ли? – скучновато попита Тер, когато стигнахме до него.
- Не знам, сигурно, - отвърна дядото, усмихна се широко и разкри пооредялата си „ограда“.
Явно учудените ни погледи бяха достатъчен въпрос и покана. Двамата бяхме се сковали в палтата си и гледахме като ученици, в очакване рибарят да ни разкаже някаква „стара градска приказка“. Замислих се – колко ли често хората се спират при него по този начин.
- И аз, като повечето хора, не съм тука за рибата. Тука съм за тишината, за спокойствието, за атмосферата, за случайните срещи, тъй де, да минава времето.
- Пенсионер ли сте? – попита Тер.
- Отдавна. Или дето викат „дълбок“, - ухили се пак дядото. – И откак съм сам, тука ми е вкъщито, - добави и разбута въдиците си.
Тер сметна това признание за покана да разпитва повече. Двамата седнахме на пейката до него и той се пообърна към нас.
- Много е страшно да ти го няма другарчето, деца. Туй е най-страшното. Да си останеш без другарчето. Вий сега не ги мислите тия работи, идвате си тука, разхождате се, гледате залеза, гледате се един друг и не мислите за това, че един ден ще се хванете за ръце за последен път, - забъбри дядото.
Аз понечих да възразя, че двамата не сме двойка, но Тер ме стисна за ръката и ми направи знак да мълча. Не схванах веднага защо, но по-късно разбрах, че просто не е искал да прекъсва разказа му.
- Аз моето другарче го изпратих преди пет години. Ей тъй си отиде. За един ден угасна. Заедно бяхме кажи-речи 40 години. И пак не ми стигнаха. Късно я намерих, късно я взех. Туй пусто време, хич не си го ценихме. Все да работим, все да печелим, все да го губим. И тъй сега. Вече си губя времето самичък, тука с рибата, - избъбри дядото, докато преподреждаше въдиците си.
Още много работи ни разказа. Били се оженили в чужбина. Той бил моряк, тя била преводачка на кораба. Разказа ни за малките изненади, които си правели, за приключенията, които имали заедно. Хубаво си поживели, но деца така и не създали. По думите му, просто твърде много се обичали и не искали да делят любовта си. Но с Тер заподозряхме, че има и някаква друга причина. Скрита болка. Цялата история беше толкова типична и изтъркана, но в онзи есенен ден, на онзи кей, по залез слънце, ми се стори толкова красива. Докато рибарят бъбреше, по тялото ми се разстели някаква странна топлина. Бях се облегнала на рамото на Тер и оставих думичките на дядото да ме обгръщат. Върнах се в детството си, когато слушах моя деди да ми чете приказки, присетих се за своите младежки години, представих си неговата младост.
Не след дълго, рибарят събра вещите си и рече, че ще си ходи. Двамата с Тер постояхме така на пейката, облегнати един на друг, вперили поглед в морето. В един момент, напълно неочаквано, се изправихме, погледнахме се и в един глас казахме:
- Готова ли си вече да пишеш?
- Готова съм вече да пиша!
Гръмотевицата беше ударила от най-странното място, по най-странния начин. Тер ме отведе у дома и аз седнах да пиша. Четири дни по-късно книгата бе завършена, а Гошков спря да пие мента, глог и валериан за закуска. Олиото и оцетът отново заеха мястото си до печката.
Няма коментари:
Публикуване на коментар