With age comes...?!

Беше мрачен есенен ден. Разбира се! Когато очакваш с нетърпение така нареченото „циганско лято“, то никога не идва. Облаците го плашат, а то се крие в пожълтелите корони на дърветата и се моли някой заблуден слънчев лъч да го стопли. Да го повика. Молиш се и ти. 

Ние бяхме решили да се молим за топла, златна есен заедно. Аз, Тер, Прабългарина и Спас бяхме открили сезона на тъмната бира и се гушехме в една кръчмичка до пристанището, изпращайки поредния мрачен ден. Аз напразно се опитвах да разведря обстановката, обяснявайки с целия ентусиазъм, на който бях способна, колко прекрасно време е есента. Обяснявах на момчетата за меките и топли дрехи, за тъмната бира и горещите коктейли, за разходките, за красивите пъстри листа, за романтиката и уюта, за наближаващия край на годината, за всичко онова, което винаги ме е карало да се влюбвам в този сезон. 

Е да, но това не беше най-подходящата аудитория. Тримата ме гледаха свъсено, сякаш облаците навън се бяха настанили на челата им. Лениво отпиваха от бирата и дори не си правеха труда да ме иронизират на всяка дума. Само от време на време някой подхвърляше „да, и ся нека валне още мъничко, щото имам един чифт сухи обувки все още“, или пък „супер, нека всички се разхождаме с 15 ката дрехи, като зелки, за да можем да преживеем капризите на туй тъй прекрасно време“. Иначе и тримата мълчаха. И ме гледаха с празни погледи, убедени, че няма никакъв смисъл да спорят с моя ентусиазъм. 

А той вече беше на изчерпване, изпомпан от опитите ми да се убедя себе си, че тая есен е онази, моята есен. Но този ден заслужаваше двойно усилие, защото беше специален. По-специален от останалите, защото тъй като последната ми смяна като „временна мама“ на Димо. В понеделник Борис и Мария бяха заминали по работа с бебето за няколко дни, но малкият вече бе ученик и на нас с Тер, или иначе казано Мери Попинз 1 и Мери Попинз 2, се падна честта да се грижим за него, докато тях ги няма. 

Димо прекара четири весели дни на нашия диван, който, забележете, не ухаеше на куче и все още не бе белязан нито от разлети чаши вино, нито от опити за изпиране на такива. Двамата с новия ми съквартирант имахме рядката възможност да се почувстваме наистина пораснали и зрели. Като изключим замерването със спагети във вторник вечерта, но дори в живота на най-порасналите и зрелите има по една такава луда вечер.

Е, отглеждането на Димо не мина без премеждия. И преди го бях гледала, но никога за толкова дълго. Ставането в 5, например, имаше странните странични ефекти върху тялото ми, а именно това, че в 10:30 вече бях полу жива и напълно неспособна да си помисля за нещо различно от възглавницата, или пък, че сутрин винаги изглеждах като улично животно при разходките си до училището на малкия и обратно. Както и съвсем очаквания, но не и за мен, факт, че второкласниците от мъжки пол (а, впрочем, и повечето представители на тази половина от човечеството) не се славят с особена организираност. Да не говорим за това, че домашните работи се оказаха нещо, за което отговорникът по възраст трябва да следи, тъй като в противен случай подробностите около тях изчезват яко дим с хвърлянето на чантата в коридора. 

В първата ни сутрин заедно, когато вече бях приготвила закуска, обяд и дрехи за Димо, изведнъж се оказа, че той не си е взел програмата за училище и се наложи да импровизирам с набавянето й. Струва ми се, че съпругът на класната му още се смее на „истеричната дама, която няма идея какво ще учи детето й днес“, както той ме описа, връщайки жена си от вратата, за да ми спести разнасянето на всичките читанки. 

Всъщност, тази първа сутрин е най-паметната от всички. Алармата ми иззвъня и аз проклех всички, допринесли за съвременната ни представа за будилник. Затъртих се до банята и съм почти сигурна, че си измих лицето. След това изведнъж се озовах в кухнята, опитвайки се да направя едновременно кафе за мен и овесена каша с плодове за малкия. След това се заех да му приготвям кутия за обяд и, докато се усетя, часът беше вече 6. Разбудих го и, както си закусваше, стигнахме до извода, че нито чантата му е оправена, нито дрехите за деня са му подготвени. Какво ли съм очаквала? Все едно не съм наясно, че разговарям с 8-годишно момче! И все едно за два месеца съжителство с Тер не съм забелязала, че и той, с неговите доста-повече години, не е същият.

Докато успеем да застанем пред входната врата, часът беше вече 7 и аз просто нахлузих някакви дрехи, така че да стигна в сравнително приличен вид до училището и да се върна, за да се приготвя за работа. В 7:18 бяхме вече пред училището и аз с гордост го прегърнах и избърсах сълза на умиление от крайчеца на окото си, гледайки го как влиза в сградата. 

На връщане минах покрай съседната на основното училище на Димо гимназия. Край оградата се бяха струпали младежи, захапали по цигара. Девойките бяха с прически, грим, неестествено будни и бъбриви. Отминавайки, се огледах в стъклото на паркирана до бордюра кола - заспала, с остатъци от вчерашна спирала по едната буза и твърде очевидно несресана. Подръпнах качулката на анорака си и се свих, почти притичвайки към вкъщи. 

Когато влязох в апартамента, Тер вече се беше събудил и беше направил кафе. Виждайки омърлушената ми физиономия, ми подаде чаша и ме подкани с жест към дивана.

- Това ранно ставане не е ли най-доброто средство за възпитание на въздържание на света? - попита той с усмивка.

- Почти ми иде да постъпя в манастир, - отвърнах аз. - Абе, ти помниш ли гимназиалните си години? Как го правехме тогава? В 7 часа, вече загрели, будни, наконтени, готови?

- Ау, някой май е почувствал повика на ЕГН-то тая сутрин, - рече Тер и се ухили.

- Не, напълно сериозно съм озадачена. Минавайки покрай толкова много тийнейджърки с грим и прически, се опитах да си спомня как съм го постигала и аз. Е, не можах! Нямам ни най-малка представа какви суперсили съм притежавала тогава, че да мога да стана толкова рано, да се приведа във вид и в 7 часа вече да съм в кафето срещу даскало и да обсъждам оживено каквито и да било теми! Ти помниш ли?

- Ми не. Аз май никога не съм могъл да ставам рано. Просто имах късмет да изглеждам натурално добре, - отвърна Тер и отново се засмя като момченце.

- Уж не си лягам по-късно, рано е от възрастта да ми се спи... Казват, че с възрастта идвала мъдростта, ама никой нищо не казва за мързела.

- Не е мързел, скъпа. Непукизъм е. Просто вече не ти дреме кой, кога и къде ще те види без грим, рошава и с обикновена тениска. 'Щото знаеш, че ние жените тъй ги предпочитаме - натурални. Пък на 16 ти пука. Искаш да си шик. Т'ва те нахъсва, - авторитетно обясни Тер. Той има такава дарба - да звучи представително, дори когато говори глупости.

- Сигурно си прав, - отвърнах му замислено и отпих от кафето си. Осъзнах, че или не съм сложила захар, или не съм го разбъркала. Но не можех да си спомня кое е от двете. - Как оцеляват Борис и Мария това всеки ден? Господи, та те имат две! - изведнъж изригнах аз.

- Ми и на тях не им пука. Знаят, че ще оживеят. И дават по течението, пък каквото стане.

Тогава обаче се замислих. Двамата с Тер бяхме навлезли в оная възраст, в която повечето ти приятели са семейни, чакат или вече повиват бебета и водят някакви-класници на училище. А ние с него сякаш тепърва навлизахме в света на възрастните. Радвахме се на първата си квартира със свестни мебели и на факта, че нито една мивка в апартамента не течеше, а всичките шкафове се затваряха без проблем. Гордеехме се с това, че успяваме да се спогодим и да живеем заедно, без да ни иде да се убием един друг, а фондът „бира“ беше единствената форма на спестявания, които двамата поддържахме. И си ни харесваше да живеем така. Нито един от двамата не беше се зажалвал как някакви часовници тиктакат в него, или пък че, според еди-кое-си списание, на еди-каква-си-възраст трябва да бъдеш на определен етап от живота си.

Аз бях започнала да се чувствам толкова комфортно в своя удобен и усмихнат живот, че идеята за деца, семейство, "възрастен" живот бе ужасно далеч от ума ми. Имах усещането, че съм стигнала правилното място от съдбата си, дори то да не отговаряше на възрастта ми. Но в онази първа сутрин за първи път се замислих над хорските представи за „нормално развитие“ и „установен ред“. Подозирам, че и в неговата глава се бяха зародили сходни мисли. 

За щастие, докато седмицата се изтърколи, време за по-подробни размисли по темата нямахме нито той, нито аз. Новооткритите за нас отговорности около Димо, съчетани със собствените ни ангажименти, ни отнемаха достатъчно от силите, за да не позволим да почувстваме колебанието „правилно ли живеем“, докато Борис и Мария не позвъниха на вратата, за да отведат малкия у дома. По-късно на същия ден, когато четиримата с Прабългарина, Тер и Спас заседнахме с бирите, а моят опит да говоря за есента претърпя скандален неуспех, реших да подхвана сериозната тема: 

- С Тери ни беше много готино Димо да е при нас, нали дарлинг!? – започнах отдалеч.

- Разбира се! – отговори Тер и ме изгледа остро над бирата си. Зачудих се дали е проследил пътечките на моите разсъждения.

- Трябва пак да ни го оставите някой път, - продължих аз и за миг усетих погледа на Тер да се впива в мен, а в него се таеше всичката изненада, на която беше способен. 

На него също му беше харесало да има дете в къщата. Дори подозирам, че времето, прекарано с Димо бе за него нещо като връщане в детството и скок в бъдещето едновременно. Гледайки ги как играят игри или си приказват, докато мият съдовете, си мислех само как съквартирантът ми изглежда едновременно като момченце и като баща. Зачудих се дали с всички мъже е така, или това е някаква негова лична особеност. 

- Анджи, ти честно ли? – опули се Дрън-Дрън. 

- Ами че да, какво странно има, Спасе, - попитах. 

- А, нищо, просто беше достатъчно странно, че се нави да го гледаш изобщо, пък сега доброволстваш за още, - засмя се той. 

- Така става то. Захапеш ли веднъж, заразяваш се. Като с котките, - засмя се Прабългарина. 

- Абе, с котки повече си я представям нея, - подметна Спас. 

- Всъщност, наистина беше приятно да е вкъщи, - намеси се и Тер, преди да са ме направили крива от майтапи. – Различно. Странно отначало, но след това винаги е бил с нас. 

- Налииии! И аз това имам предвид. Днес даже ми стана тъжно като го прибрахте, Борка, честно! – захапах веднага аз, а Тер вече се чудеше колко по-удивена физиономия да направи. 

- Разбирам те. И аз бях така първия път, когато малкия беше при мен за уикенда. Да де, преди да ме одобрят да го взема за постоянно, - замислено каза Борис. – И е така всеки път, като ми се наложи да ги оставя – и него, и малката. 

- Ти как се реши да го вземеш, всъщност? – попитах аз.

- Ами сещаш се, обяснявал съм ти се. Просто имаше някаква химия. Още като почнах да ходя в дома и с него нещата кликнаха някак. Исках да бъда част от живота на хлапето и така, - отговори Прабългарина. 

- Добре де, ама как реши, че си готов? Това е дете все пак. Не е рибка, не е мебел. Жив човек е, при т’ва си е дълготрайно обвързване, хич да не е, - продължих аз. 

Нещо в погледа на Тер проблясна. Някакво разбиране и страх. Какво ли си помисли? Новата му съквартирантка се побърка тотално и смята да отвори защитено жилище или нещо от сорта. 

- Просто не се замислих за т’ва. Сигурно съм бил нервен, ‘щото не съм пълна откачалка. Осъзнавах отговорността, но просто не ме тревожеше. Само исках да си е при мен детето. Да му дам дом и всичкото, - обясни Борис. 

- И к’во? Т’ва ли е тайната – като си готов, готов си, защото не те е страх. Дрън-Дрън! - махна с ръка Спас. – Няма как да ме убедиш, че не са ти треперили гащите, че ще целунеш за сбогом и свободата и спокойствието. 

- Абе, кога съм казал, че не ме е било страх? Ужасен си бях, особено като се има предвид, че тъкмо бяхме почнали с Мария, когато ми излязоха документите. Просто не ми пукаше. Ентусиазмът ми беше повече от страха, - наежи се Борис. 

- И си сигурен, че не е било просто криза? Биологичен часовник, предразсъдъци, а у, - попитах. – В смисъл, не си си мислел, че трябва да има детска стая у вас, ‘щото ти е време?!

- Дарлинг, тука за Прабългарина говорим! – вметна Тер, а Спас се засмя:

- Ти май забравяш за кого говориш. К’ъв биологичен, к’ъв часовник, - добави той. 

- Не, дарлинг, не ми е пукало за тия неща, - намеси се и Борис. – Никога не ми е пукало дали ще остана стар ерген, дали ще имам едно или 20 деца, кога трябва да се оженя или на коя среща трябва да си поискам. Т’ва са женски работи, - снизходително и мнооого тихо добави той. 

- Опа! – озъби се Спас, в очакване на моята реакция. 

- Абе, не са съвсем женски! – каза Тер, преди да съм успяла да избухна в някаква феминистка тирада. – Тука на тая маса всеки познава поне по един, дето ги мисли страшно много тия неща. 

- Да, така е, - обадих се най-после и аз. – Даже май имаме и общи познати такива. Тия условности са като вируси. Плъзват навсякъде. 

- Може. 'Ма аз не им робувам, - поясни Борис.

- Хубаво де, ама как успяваш да им се измъкнеш, - попитах го.

- Просто не ми пука кой какво мисли, - веднага отвърна той. 

- Аз не знам дали ми пука. Уж не. Поне през повечето време, - казах аз и се загледах в халбата си. 

Опитах се да се самоанализирам, но дали бирата вече беше вкопчила хладните си ръчички в мозъка ми, или просто въпросът беше труден, но отговорът, който търсех от момчетата, ми се изплъзваше. А той бе вечен и толкова типичен - „как разбираш дали желаеш нещо, защото така трябва, или защото душата ти е стигнала до него?“. Макар и да не го казах на глас, струва ми се, че и тримата разбраха какъв въпрос занимава ума ми в тази есенна вечер. Тер, у когото май бе пробягнала подобна мисъл, беше първи:

- Докато хлапето беше вкъщи, не се замислях над тези неща, ама то беше, защото нямаше време за това. Като си тръгна, и на мен ми стана едно такова празно. Предполагам, че е така просто, защото беше приятно. Фън. Ако е всеки ден така... Не съм много сигурен, че ще ми е забавно, - изкоментира той. 

- О, със сигурност забавното в един момент се губи между чиниите, списъка с пазар, пелените, училището и всичко, - съгласи се Борис. – Но тези неща намират начин да се стопят и да изтекат, когато ти стане едно такова мекичко на душата, защото дребното е постигнало някакъв успех, или просто защото му се е приискало да те гушне и да ти каже нещо смешно, сладко...

Тук дори Спас не успя да се насили да изкоментира. В очите му се четеше, че дори не му коства усилия да задържи саркастичните си коментари. Имах чувството, че в този момент той ги виждаше евтини и плоски. Вместо това само отпи от бирата си и се загледа към детската площадка отвън.

- Знаете ли, с Елата мислим да си правим бебе. 

Тук и тримата заковахме като ужилени. Дрън-Дрън и бебе?! Целият свят трябва да се е побъркал!

- Не ме гледайте все едно съм ви казал, че ще ставам монах отшелник. Просто си приказвахме и... да де, смятаме, че сме готови и... ще бъде хубаво, мъничко едно такова да си имаме. Та... Да. Може би скоро. 

Двамата с Тер се спогледахме и поради липса на друга по-подходяща реакция се засмяхме. 

- Еми, чакаме да ти кажем честито в такъв случай, - каза Прабългарина и се усмихна. – Давайте смело. 

- Браво, Спасе! Това са хубави работи, - доде и Тер. 

- Радвам се, дарлинг, - казах и аз.

Четиримата вдигнахме наздравица. Осъзнах, че разговорът далеч не отговори на въпроса ми в буквалния смисъл, но поне ми даде някакъв извод – човек сам моделира живота си. И дестинацията, която гони, няма нищо общо с общоприетите очаквания. Тя е онзи момент, в който се чувстваш добре в кожата си, на място, щастлив с изборите си. Понякога това място представлява някаква установена закономерност. А понякога е съвместно съжителство с най-добрия ти приятел, чист диван, здрав водопровод и фонд „бира“.