У дома

Есента се беше навилняла и се бе успокоила. На мястото на дъжда и облаците се бе възцарило истинско, същинско „циганско лято“, когато се случи да прекарам уикенда у дома. Но в онова „у дома“, където човек отива, когато датата предполага наздравици, или животът предлага поводи да омокриш нечие рамо – при семейството си. Случаят обаче не бе нито един от тези двата. Бях в другото вкъщи по най-обикновен повод, но още първата сутрин, когато се събудих във фамилното гнезденце, почувствах една несравнима душевна младост и лекота. Бях при любимите си, бях в старата махала, бях там, където бе преминало детството ми.

Отворих очи, а котката лениво дремеше в краката ми. Като по чудо, в този съботен ден дори тя не очакваше да се юрна в тъмни зори да закусваме. Само размърда нос и мустаците й затрепкаха. „Време ли е?“, попитах я, а тя бавничко се надигна и се протегна. След това мързеливо скочи от леглото и по средата на пътя към вратата се обърна и впери в мен зелените си очи. „Дааа, време е!“, отвърнах си сама и станах от леглото. Погледнах часовника и видях, че едва минава 8. „Мамка му! Не можах ли да спя повече!“, помислих си, но все пак усещах свежестта на есенното утро, а умът ми бе като че ли напълно отпочинал. 

Изпих кафето си в кухнята, както едно време, и, след като с котката закусихме, реших, че е време да потичам и да напазарувам. Облякох се и излязох. Утрото все още прегръщаше квартала с есенните си ласки. Вятърът бе като любовник с хладни ръце, който се опитва нежно да те погали, но отдръпва ръката си, когато потрепериш. Самите улици сякаш дремеха и се наслаждаваха на трансформациите в природата, на промените в деня. Жълти листа покриваха алеите между блоковете, а във въздуха се носеха аромати от какви ли не съботни закуски. Минавах покрай детски площадки, магазини, пейки. Спомнях си къде кварталните дядовци играеха карти и къде разпъвахме едно време кукленските си къщи. Вглеждах се в короните на дърветата и си спомнях кога са били посадени и колко сме се чудели като деца кога ли ще бъдат достатъчно големи, за да ни скрият в сенките си. 

След две обиколки реших, че тази сутрин просто не е създадена за джогинг, за бързане, за динамика и часовници. Затова седнах в едно от кварталните кафенета. Беше се променило. Бе придобило онзи по-модерен вид, но все още от него лъхаше уют. Беше типичната квартална кафетерия, каквито имаше и около новото ми вкъщи. Но тук имах история, тук имах спомени. И за мен беше различно. За миг ми дожаля, че момчетата не са с мен. Че Тер го няма, че Прабългаринът не е тук, че съм далеч от Спас и неговият смях не оглася площадчето. Че не мога да им разкажа това онова от годините, когато светът ми се въртеше около този квартал и неговите тъй познати ъгли и завои. 

Но докато тези мисли обикаляха кътчетата на ума ми, една друга нахлу и ги избута. Ако момчетата бяха тук, вероятно всички тези спомени и емоции нямаше да ме изпълват със сладост. Ако не бях сама, нямаше да мога да им се отдам напълно и да ги оставя да ме усмихнат по този начин. Реших да ги доведа тук в друг ден. Да се метнем на колата и да дойдем на разходка в миналото ми, ако пожелаят. Но днес, днес аз бях отново тийнейджърка. Пътувах сама във времето и исках да се порадвам на чувството. 

И тъкмо когато този план вече се беше заформил в главата ми, второто кафе беше пристигнало на масата, а от него се виеше ароматната пара, ухаеща на домашен уют, до масата се приближиха възрастна жена и млад мъж. Лелката, която вече с единия крак пристъпваше уверено към почетното звание „бабка“, бе озарена от широка усмивка, а зад нея младият мъж гледаше смутено. 

- Извинете, ако Ви притесняваме, но ти не си ли Анджи? – попита жената, а скоростта, с която официалностите изчезнаха от речта й, изчезна и съмнението й, че ме е разпознала правилно. Тя дръпна стола от лявата ми страна и се настани в него, още преди да съм успяла да кимна и да отговоря „да“. – Знам си аз, тези сини очи не мога да ги сбъркам никога. Леля ти Дора съм. Ти може и да не помниш, ама не един и два следобеда си прекарала при мен. 

В момента, в който изговаряше името си, лицето й сякаш се изясни пред мен и аз я познах. Та това беше една от най-старите приятелки на майка ми от квартала. Бяха изпили толкова литри кафе и вино заедно, колкото бисквити бяхме изяли двамата със сина й. О! Сина й! Обърнах очи към смутения млад мъж и го познах. Ей, ама как е възможно да объркам Миро! Миро, с когото бяхме изхрускали стотици ледени сокчета заедно. Миро, с когото си брояхме драскотините и се състезавахме кой ще се покатери по-високо на клетата праскова пред стария ни блок. Миро, с когото играехме на карти в багажника на един изоставен Трабант и който бе първото момче, което ми се бе обяснявало в любов на изключително зрялата възраст от 9 години и половина. 

Скочих от стола и запрегръщах леля Дора. 

- Ох, лелче, ще умра от срам. Наистина не те познах! Миро, сядай, имате ли време за кафе?! – разпалено изчуруликах, а той измънка „да“ и седна до майка си. 

- Стига, стига, има-няма 15 години са минали, откакто не сме се виждали. Аз си имам огледало. И аз трудно се разпознавам от време на време, пък какво остава за теб. Какво правиш тука? Как си? Какво става с тебе? Разправяй! – забъбри леля Дора. 

- Ами, за уикенда съм тука само. Иначе другаде живея, ама днес ми дойде да се разходя из старата махала, - отвърнах и крадешком хвърлих поглед към Миро. Ех, хубаво беше пораснал. Почти да ме хване яд, че преди 20-и-колко години го отхвърлих така брутално. 

- Е, как, толкова време те е нямало, сигурно ти е интересно к’во се е променило наоколо. Не е много, ама пак си е различно, нали, - попита леля Дора. 

- Дааа, хем същото, хем различно, - отговорих. 

- И? С какво се занимаваш? Работиш ли? Деца гледаш ли? Халки не виждам. Хайде де, кажи нещо, - настояваше леля Дора. 

Разправих й какво що, а тя, с нейния талант да кима и да уау-ка точно на място, изслуша краткия ми разказ, докато Миро продължаваше да стои и да гледа сериозно, с излъчването на човек, който мечтае да е навсякъде другаде, но не и там, където е. След като приключих с обобщението на живота си, тя набързо ми обясни, че вече чака с нетърпение пенсионирането си, че възнамерява да замине на село и да гледа домати, след това. Помежду другото спомена, че Миро имал вече син, на когото всички се радвали, след което ме попита дали знам, че се е оженил за Ана от 7-ми блок. Аз се ухилих и отвърнах, че не съм чула, но искрено се зарадвах. Ани беше сред най-добрите ми приятелки по времето, когато все още се катерехме по дърветата и скачахме от върховете на пързалките. 

Леля Дора се впусна да обяснява за останалите деца от махалата, с които се събирахме. Оказа се, че с изключение на 2-3-ма, и мен разбира се, всички са останали там. И дори продължават да се събират. Почувствах се като в откачен американски филм, където главната героиня се връща от големия град, за да осъзнае, че изведнъж се е превърнала във външния човек за онова микрообщество, в което бе израснала. 

А Миро продължаваше да мълчи. Започнах да разравям паметта си за някаква стара караница или дразга, която би могла да му държи влага 15 години по-късно. Не се сетих за нищо. Затова реших да бъда своето смело аз и да го накарам да си отвори устата. 

- Е, как е Ани, Миро? Господи, толкова години не сме се виждали... – попитах го. 

За миг той се стъписа, че се обръщам директно към него, но бързо се окопити и отвърна лаконично. 

- Добре е. Възстановява се от раждането. В майчинство е, - отговори.

- Ох, ако има време, ще се радвам да се видим. Да й пратиш много поздрави и да й кажеш, че ако иска, може да ми звънне за кафе. Тук ще съм още 2-3 дни, - отговорих и извадих визитка от чантата си. Подадох му я, а той я взе и я разгледа, сякаш му бях дала платка от космически кораб, създаден от свръхинтелигентна извънземна раса. 

- Ми добре, - отвърна. – Сигурно и тя ще се зарадва. 

- Абе вие добре ли сте бе? Сто години приятели, с визитки ще ми се занимавате. Ако нямаш работа друга, тръгвай с нас, тамън и бебето ще видиш, и Анито ще видиш, аз ще поема дондуркането, пък вие може да излезете, - разпали се леля Дора и имах подозрението, че и да откажа, тя няма да чуе отрицателен отговор, а само покана да бъде по-настоятелна. 

И тръгнах с тях. Миро категорично заяви, че ще плати сметката, след което леля Дора ме хвана под ръка и ме помъкна към тях. Есента вече се бе стоплила, но нашите отношения с Миро така и не последваха примера й. Анито ми се зарадва, но бе толкова заета да мисли за бебето, домакинството и добрата свекърва, оставена у дома сама с детето, че бе трудно да говорим за нещо различно от новата й роля на майка. Миро трудно успяваше да си отвори устата, а когато го правеше бе, за да отговори едносрично на въпрос. Единственият комплект от няколко изречения, които излязоха от него, бяха на тема веригата му от магазини за бутикови лампиони, но това се оказа недостатъчно интересно и обширно, че да запълни разговор по-дълъг от 10 минути. След една доста измъчена бира (и натурален сок от еди-какво-си за Ани, която кърмеше и бе поставена на строга диета), се прибрахме. 

По пътя към вкъщи се замислих как е възможно толкова да са се променили. Онези свободни души, с които скитахме из квартала, бяха отдавна изчезнали. Извадих телефона си и позвъних на Тер. Той вдигна на третия сигнал. 

- Отец Тервий на телефона, какво желаете да изповядате? – попита той

- Как позна за какво ти се обаждам? – учудих се аз.

- Май те познавам отнякъде, - кратичко отговори и се засмя едва чуто. – Едва ли по това време ще ми звъниш от гостито, за да си говорим за гравитационните вълни и глада в Африка. К’во става, скъпа?

- Срещнах приятели от детството си. Бяха много странни и, може да прозвучи тъпо, ама безумно скучни. 

- И? – попита Тер. 

- Какво и? Това са едни от най-близките ми приятели от детинските години. С тях съм опознавала света, дето се казва, пък сега ми се сториха направо досадни, - взех да обяснявам аз.

- То е ’щото имаш богата база за сравнение, изпълнена с готини хора... като мен, - отвърна той. 

- Не бе, сериозно! Адски много са се променили? Как е възможно толкова готини хлапета да се превърнат в толкова скучни възрастни? – попитах аз.

- Ти да не мислиш, че не си се променила? – контрира ме Тер. – Сигурно и ти си им се сторила адски странна, различна. Хората се променят, скъпа. Растат и се превръщат в това, което трябва да бъдат. Стига бе! Познаваме се от колко години вече? Ти нямаш нищо общо с онова нещо, с което се запознах, бейби. Зарежи т’ва. Кажи как върви уикенда иначе. 

- Ох... мисля, че е време да се прибирам. 

- Е, ти нали си си „у дома“, - пошегува се той, припомняйки ми собственото ми обяснение.

- Не. Всъщност, и да, и не. Просто ми липсва другото у дома, - отвърнах аз. – Гушкам те. До скоро. – рекох и затворих. А на следващия ден се прибрах вкъщи. В онова „вкъщи“, където човек се чувства най-много себе си, в свои води и... по един различен начин - у дома.