Уют и гръмотевици

Часът беше неестествен. Твърде ранен за събота, търде мрачен за септември. С Тер официално бяхме съквартиранти от около месец. В тези 30-ина дни някак успяхме да се нагодим, без да се изпокараме. Дори няколко вечери по-рано си бяхме говорили, че учудващо гладко си създадохме рутина, която да ни позволява да не си пречим, особено в моментите, в които и двамата сякаш ни праскаше гръмотевицата на вдъхновението и трябваше да се заловим с писане. А пишещият човек не е особено симпатично животно, още повече когато гони крайни срокове.

В тази откачена събота бях се събудила още преди 6 и известно време упорито отказвах да стана от леглото. Проклинах седмичната си аларма, която бе пренастроила биологичния ми часовник, и проклинах себе си, че съм се поддала. И тогава гръмотевицата ме удари. Прасна ме толкова силно, че едва не изпаднах от леглото. Станах, без да вложа и минимално усилие в това да оправя завивките, направих си кафе и седнах да пиша. Минути по-късно, същото явно се случи и с Тер.

Той връхлетя в стаята с налудничев поглед, намачкана тениска и разрошена коса. Още на вратата размърда нос, улавяйки стелещите се вълни от аромата на кафето. Усмихна се и зелените му очи светнаха. Наля си и седна срещу мен на голямата маса за хранене, която използвахме за работа. Разтври лаптопа и двамата се задоволихме само с това да си разменим разбиращ поглед над екраните.

Писахме около час. След което последва още един многозначителен поглед и излязохме заедно на терасата за по цигара.

- После гръмотевиците не удряли два пъти... – усмихнах се аз.

- Мисля, че имат предвид по-скоро един и същи човек, а не двама едновременно, - отвърна Тер.

- Задължително трябва да развалиш опита ми за сутрешна шега, нали?! – подкачих го аз.

- Очаквам от теб само най-доброто, скъпа. Когато не ми го даваш, съм длъжен да те порежа. За да се поправиш, - каза той и отпи от чашата си. Бе сложил някакъв раздърпан анорак, с който изглеждаше като момченце.

- Знаеш ли, не ти отива да си снизходителен, когато изглеждаш като седмокласник, - продължих аз и му дръпнах ръбчето на неподредената качулка.

- Какъв седмокласник, виж, имам брада, - каза той и прокара ръка по лицето си. Наистина беше взела да покарва. – Освен това, мъдростта, скъпа моя, не е в годините. Тя е вътре в теб. В способността ти да отваряш сърцето си за магията на живота. Ох, това трябва да си го запиша, - промърмори накрая Тер.

- Отказвам се. Днес явно не съм ти достоен противник, - казах аз, облегнах се на перапета и се загледах в далечината, където се веждаха само покривите на малки къщички.

Тер също се облегна, обви чашата си с ръце и опря брадичка в ръката си. Погледна ме с един от онези погледи, след които очаквам да видя всички философи в човешката история да шушнат в ухото му.

- Просто си вглъбена в собствения си сюжет. Напоследък често ти се случва. Как върви книгата? – попита ме той.

- Върви. Не знам как. Но върви. Струва ми се, че откакто съм тук, гръмотевицата по-често ме спохожда. Нямам идея защо. Уютно ми е. Сигурно заради есента, времето е едно такова вдъхновяващо. Или може би просто мястото ме предразполага. Чувствам се спокойна, у дома. Изкарахме голям късмет, не мислиш ли, - казах му и се обърнах, за да надникна през прозореца на терасата към широката стая вътре.

Квартирата ни наистина бе уютна – дърво, топли цветове, достатъчно място за слятата ни вече библиотека. Беше уютно още преди да се нанесем, но след като постигнахме консенсус за подредбата на общите помещения, сякаш цял живот бяхме живели тук.

- Мястото е супер, обаче, скъпа, другото са врели-некипели! Или както би казал Спас – Дрън-Дрън! Уютът не е нито в сезона, нито в прогнозата за времето, нито в мястото и обзавеждането. Уютът е тук, - каза той и прокара показалец по слепоочието ми. – Уютът е онзи момент, в който си в хармония с всичко, със света и вселената. Той може да бъде мек и пухен пуловер в първия студен ден, може да е онази камина вътре, може да е летен изгрев над морето, може да е залез на пристанището, може да е чаша горещо кафе, от което се вие пара, може да е красива гледка, игра на светлината, може да е котка, куче, може да е скъп човек. Уютът е всичко онова, което те кара да се чувстваш на място, у дома, но същевременно като неразделна част от космоса. Уютът е вътре в теб! Ти го създаваш, скъпа. Не обстоятелствата, - завърши Тер и ме целуна по челото. – Отивам да направя още кафе. И възнамерявам да се почувствам много уютно, докато го правя.

И той ми смигна, след което влезе в стаята и ме остави сама на терасата. Дъждът тъкмо бе започнал тихичко да тропа по покривите отсреща. Загледах се в тях и се заслушах в сутрешните звуци. Съботната тишина обгръщаше града, а от стаята навън се промъкваше аромат на кафе. Уют. Замислих се. Ако Тер бе прав и уютът е вътре в нас, то би трябвало да умеем да го създаваме, когато имаме нужда от него. Но защо тогава има моменти и ситуации, когато имаме нужда от обстоятелствата, за да се докоснем до топлината му?

- Хей, Тери? – тихичко казах, подавайки глава през открехнатата врата на терасата. – Ако уютът е илюзия, като времето, защо хората са измислили свещите, пухкавите одеала, пантофите с животни и камините?

Той се приближи с чаша димящо кафе и ми я подаде. Закачи с показалец носа ми и се усмихна:

- Пухкавото одеало, свещите и пантофите с животни не създават уют. Ти влагаш в тях този смисъл, скъпа.

- Добре де, да формулирам въпроса си по друг начин – защо ми трябват, за да се почувствам така?

- За да си построиш къща, ти трябват тухли, нали? Е, домът не е просто сграда, то е доста по-сложна концепция, но всичко започва с тухлите, - отвърна Тер, намигна ми и затътри пантофите си с вълци към спалнята си.