Когато животът ти поднесе лимони...

Диванът на Тер не бе сред най-удобните мебели на света, но за мен бе идеален. Фактът, че бе изтърбушен в средата, говореше за домашен уют, който романтичната страна на душата ми обожаваше. Дори когато се събуждах със схванат кръст, болки в гърба и съмнения за трайни увреждания на крайниците. Възглавниците бяха осеяни с дупки от цигари, а облегалката носеше спомени за много разляти питиета, включително чаша червено вино, за която някога бях виновна аз. Мястото бе белязано и от опитите ни да изперем дамаската, които приключиха с избелели следи. Десният подлакътник подозрително ухаеше на куче, макар и Тер и хазяйката да твърдяха, че подобна биологична единица не е подушвала вътрешността на апартамента. Но с квартирите е така - никога не знаеш на кого какво се е случвало при затворени врати.
Причината да се наслаждавам на "удобството" на това канапе бе прозаична, скучна, на ръба на досадата - поредна счупена любов, поредна изтъркана романтична история, приключила с живот в чували. Този път клишето ме бе довело до неизследваните земи на бездомността. Или поне така ми харесваше да твърдя по онова време. Караше ме да се чувствам екзотична и превръщаше иначе безинтересното ми положение във вълнуващо приключение. До момента, в който заетият ми с други по-висши и екзистенциални въпроси ум не се сблъскаше с далеч по-непоетичните особености на битовото неудобство - всичките ми вещи бяха наблъскани в кашони, чували, кутии и торби.

- Не мога повече! Ще се побъркам! - креснах аз и изритах поредния разровен чувал, в който нямаше пижами. След това се метнах на "ароматния" диван и покрих лицето си с ръце. Тер ги хвана, издърпа ме да стана и ме прегърна. Сложих глава на рамото му и го оставих да ме държи като стар парцал в обятията си.
- Бас държа, че изобщо не ти пука за скапаната пижама. Ако толкова няма в какво да спиш, ще ти дам една моя стара тениска. Ще ти стои супер секси, на мен ще ми бъде яко, а на теб - удобно. Сега ми кажи какъв е проблемът днес? - попита Тер.

Както бях заровила глава в рамото му измърморих "Няма проблем", което прозвуча по-скоро като "Мхямхя пхомпхем". Той ме хвана за раменете и ме откопчи от себе си. След това сложи ръце върху лицето ми, смачка бузите ми и ме погледна, извил една вежда нагоре.

- Хайде, хайде! Знаем се! Кажи си, та да ти олекне, - рече ми, след което ме бутна да седна и отиде да налее по питие. Докато се върне, аз бях заела отчаяната поза с лакти на коленете и провесена между тях глава. - Дръж! И говори!

Поех чашата с джина, огледах я, отпих и я сложих на масата. Облегнах се и го погледнах. Той седна до мен, отпи от уискито си и също се облегна в очакване.

- Ше говориш ли, или да пускам телевизора? - попита.
- Напрегната съм. Не знам, сигурно е умората, ситуацията, яд ме е, че се бавя с квартирата, на работа е лудница. То едно ли е?! - избърборих аз.
- Ахааа.... - каза Тер, все едно ме подканяше да продължа да вървя по пътечката на собствените си мисли, докато стигна до извод, който за него бе сякаш безпределно ясен.
- Трябва ли да има друго, - казах.
- Не знам, трябва ли? - отвърна той.
- Ситуацията като цяло не е ли достатъчно шибана? - раздразнено го попитах.
- Какво толкова й е шибаното? Жива си. Цяла си. Имаш работа, мечти, планове, приятели. Направи нещо смислено и ценно за себе си, взе решение за бъдещето си, следваш го, животът ти се подрежда, по дяволите. А ти не спираш да мрънкаш. Нали мразеше драмата? К'во стана?

Вперих в него най-отровния поглед, на който бях способна. Вложих безкрайно усърдие, но той срещна само бетонената страна на решителността на приятеля ми.

- Не драматизирам! - изръмжах през зъби. - Просто ми се натрупват много неща наведнъж, мозъкът ми не може да смогне да ги обработва и давам на късо. Сигурна съм, че ти се е случвало, - продължих и го погледнах многозначително.
- На всеки се случва. Но не е типично за теб да се отдаваш на тези състояния.
- Само защото ВИЕ по-често изпадате в тях и е моя работа да ви вдигам на крака, - продължих да ръмжа аз.
- Не ставай отбранителна. Усещам, че почваш да вдигаш оборотите, а няма нужда от това, скъпа. Опитвам се да ти помогна, - спокойно каза Тер и укроти агресията ми.
- Извинявай. Просто наистина на главата ми има твърде много неща... - замислено му отвърнах.
- Лимони! - ухили се Тер.
- Лимони?! Нещо не ти проследих мисълта, - опулих се аз.
- Животът ти поднася лимони! - обясни той.
- Да, да, сега трябва да запретна ръкави и да си направя лимонада, нали...
- Не! Разбира се, че не! - каза Тер и ми намигна. - Нарежи ги на парченца, цопни си едно в джина и тегли една майна, - добави той и вдигна чашата си за наздраве.

Снимка: PixaBay

Посегнах към масата и докато ръката ми се приближаваше към джина, усетих как устните ми се разтеглят в усмивка. Вдигнах си чашата и отвърнах на наздравицата му. Отпихме, спогледахме се и избухнахме в смях.

Когато се успокоихме, Тер предложи радикалната идея да не си търся квартира, а да търсим заедно. Да бъдем съквартиранти. За миг се поколебах, но се съгласих. Наляхме си по още едно и разровихме обявите.

Когато вечерта си легнах, осъзнах, че за пореден път Тер ми доказа своята най-велика теория - ако насилваш нещата да се случат, преди да им е дошло времето, те винаги ще се объркват. Ако дадеш възможност на живота да ти се случи така, както Вселената е решила, тя обикновено те изненадва с нещо хубаво.

А лимоните, те винаги вървят повече с джин, отколкото на лимонада. 

Няма коментари:

Последни:

recentposts

Случайни:

randomposts