Вая имаше една специална дарба. Тя можеше да лети. В ума си. Щом затвореше очи и разпереше крилете на мислите си, се понасяше сред облаците. И това не бе просто въображение. Вая наистина политаше. Преизпълваше се от сладки емоции - вълнението да бъдеш жив, желанието да опиташ от всичко, усещането да бъдеш щастлив без никаква причина, да искаш и да взимаш от Вселената.
Обикновено Вая летеше нощем. Тогава сякаш времето спираше и тя можеше да си открадне 1-2 ценни часа, в които да се рее из небето и да забрави за всичко останало. Тогава усещаше вятъра в косите си и облаците в дъха си. Значение имаше само височината, до която можеше да достигне разпервайки ръце. Чувстваше се все едно плува, но за разлика от морето, което сякаш притиска тялото ти, когато се гмурнеш, небето сякаш позволява на цялата ти физическа обвивка да се стопи във въздушните потоци. А в тъмнината пространството никога няма значение. Само простора на невидимото. Това вече е истинска свобода.
Тези нощи обикновено настъпваха след тежки дни. Дълги часове в офиса, задължения, умора - всичко това караше Вая да копнее за мига, в който ще затръшне входната врата на дома си, ще изрита обувките си в коридора и ще разпусне косата си, докато бавно пристъпва към спалнята си. Там сваляше роклята си, по която сякаш бе полепнал целият град, хвърляше я на пода и отваряше прозореца. С първия полъх на вечерния бриз Вая усещаше простора. Чуваше как я вика.
И тя разтваряше ръце, затваряше очи и пристъпваше навън. Усещаше как стъпалата й се откъсват от перваза и политаше. И плуваше във въздуха, докато не усетеше аромата на море. Спускаше се към плажа и прокарваше пръсти по повърхността на пясъка. След това се издигаше рязко, за да се спусне отново, този път към морето. Плъзгаше се в него като птица. Като делфин. И се гмуркаше. С такава сила, че дори водата не смееше да й се противопостави. Морето отмиваше деня, грижите, чувствата на Вая. Тя се задържаше, докато дробовете й не започнеха да горят. Тогава се оттласкваше и изскачаше от водата като сирена.
И се връщаше у дома. Спокойна и възстановена. Приземяваше се до прозореца и въздъхваше. Затваряше и се приближаваше до леглото. Хвърляше последен поглед на мрака навън и си лягаше. Заспиваше. И сънуваше полета си...
 |
| Снимка: pixabay.com |
Тези нощи обикновено настъпваха след тежки дни. Дълги часове в офиса, задължения, умора - всичко това караше Вая да копнее за мига, в който ще затръшне входната врата на дома си, ще изрита обувките си в коридора и ще разпусне косата си, докато бавно пристъпва към спалнята си. Там сваляше роклята си, по която сякаш бе полепнал целият град, хвърляше я на пода и отваряше прозореца. С първия полъх на вечерния бриз Вая усещаше простора. Чуваше как я вика.
И тя разтваряше ръце, затваряше очи и пристъпваше навън. Усещаше как стъпалата й се откъсват от перваза и политаше. И плуваше във въздуха, докато не усетеше аромата на море. Спускаше се към плажа и прокарваше пръсти по повърхността на пясъка. След това се издигаше рязко, за да се спусне отново, този път към морето. Плъзгаше се в него като птица. Като делфин. И се гмуркаше. С такава сила, че дори водата не смееше да й се противопостави. Морето отмиваше деня, грижите, чувствата на Вая. Тя се задържаше, докато дробовете й не започнеха да горят. Тогава се оттласкваше и изскачаше от водата като сирена.
И се връщаше у дома. Спокойна и възстановена. Приземяваше се до прозореца и въздъхваше. Затваряше и се приближаваше до леглото. Хвърляше последен поглед на мрака навън и си лягаше. Заспиваше. И сънуваше полета си...
Няма коментари:
Публикуване на коментар