Липите бяха натежали с цвят. По клоните им имаше повече цветове, отколкото листа. Ароматът им също тежеше във въздуха като увиснал на крайчица на онзи сивкав облак, изгонен в ъгъла на небето. Всичко – от липите до жегата, разказваше за едри капки дъжд, които може би щяха да се изсипят над града нощес, за да измият следите от стъпките ми по тротоара. Нямах нищо против. След репортерското кардио тип „събитието-започва-след-10-минути-а-пътят-ми-до-там-е-14“ не бих имала нищо против дъждът да умие и мен.
За съжаление, мечтаната буря трябваше да стане мечтана още най-малко два часа, когато работното време щеше да приключи, а дъждът щеше да бъде удобно извинение да си остана на дивана. Преди това, обаче, в списъкът със задачите ми имаше най-малко четири спешни и поне две отложими точки. Кардиото трябваше да продължи, по възможност без утежняващи обстоятелствата подробности като буен летен дъжд, от който спасение няма.
Но уви! Ако си мечтая да се спъна в торба с пари в продължение на една седмица, най-близкият до мечтата резултат биха били 20 стотинки на тротоара. Но дори за миг да си представя колко хубав би бил един дъжд в този момент и изведнъж изгоненият в ъгъла облак решава да се разбунтува.
Една пресечка с бърза крачка и облакът бе над мен. Или просто аз се озовавах в ъгъла, в който бе допреди малко той. Още една пресечка спринт и се чу първият гръм. Към средата на третата пресечка съм бях мокра до кости и проклинах себе си, че не съм взела чадър. Най-близкото нещо до подслон бе някакво квартално кафене, чийто контингент изглеждаше твърде подозрителен за деловото ми облекло от рокля над коляното и тънък шал. Реших да се ориентирам към вариант 2 – две пресечки и съм у Прабългарина, където можех да изстискам литрите вода от дрехите си и да изчакам края на бурята.
Обадих се, че задачите за деня отпадат и позволих на Мария да ме облече в анцуг, докато се разправя с неделовия вид на деловото ми облекло. Димо се занимаваше със задълженията си на голям брат, а именно сричането на поредната детска книжка, тъй като „Лили трябва да слуша хубави приказки, за да порасне голяма и да могат двамата да си играят“.
Прабългарина тъкмо се бе прибрал от някаква делова среща и побърза да сложи кафето и да седнем на приказка. Аз бях в авторски блокаж и не можех да си намеря сюжетите из тоновете информация в главата си, за това се занимавах с разработването на профилите си в социалните мрежи. Той пък току що бе сключил сделка и се чудеше дали да не си почине малко и да се порадва на децата.
- Като те слушам, може би и ти имаш нужда от нещо такова...
- О, не, не. Проблемът ми не е умора, - отвърнах аз. – По-скоро съм в онова състояние, в което не мога да се насиля да седна и да започна нещо. Знам, че ако го направя, мисъта ми сама ще тръгне, но не мога да се насиля.
- Ти к`во? Да не се върна в тийнейджърските си години? Имам домашна, ама тя е за понеделник, значи ще я напиша в неделя вечерта... след полунощ, - засмя се Борис. – Знам, че жените по принцип обичате да се подмладявате, ама чак пък толкова...
- Е, рекорд гоня! – отвърнах аз.
- То хубаво, ама накрая да не го изиграеш Бенджамин Бътън и да те пишат по вестниците?!
- Стига да не се налага сама за себе си да пиша, всичко е наред...
Въпреки шеговития тон на Борис, думите му ме накараха да се замисля. Отлагането на задачите уж наричаме детинско, но всъщност голяма част от нас го правят. Някои отлагат медицински прегледи, други ремонтите вкъщи, трети отлагат всичко, което би могло да бъде отложено, дори да са наясно с последствията. Сроковете от задължителни стават пожелателни, а санкциите се свиват, тъй като... нека си го признаем... едва ли можем да намерим заместник, който да спазва срокове.
Казват, че светът става все по-забързан, ежедневието ни се развива на по-високи обороти. Дали самото време се свива, превръщайки минутите в секунди, или ние ставаме по-бавни? Може би трябва да възложим на екип от учени да изследват физиката на времето и пространството. Вероятно нещо се е променило в природата и нейните закони и нашето елементарно тяло и мислене не може да влезе в крак.
- Не ми казвай, че ти нищо не отлагаш и нищо не оставяш за последния момент, - измрънках след кратък размисъл. – Просто няма да ти повярвам.
- Хм... Напоследък имам толкова много на главата си, че работя на такива бързи обороти... Нищо не може да бъде отложено. Времето е пари, далинг.
В този момент Мария влезе и се стовари на дивана до мен.
- Оставих ти роклята да се суши, но ако няма да ходиш никъде, ти препоръчвам да си останеш с анцуга, `щото не вярвам да изсъхне скоро. С тоя дъжд и захлаждането, може и до утре да се суши, - усмихна ми се тя. – Между другото, Бори, предната тел все още чака да бъде закачена...
Аха! Хванат на мястото на престъплението!
- Оооо, господин Нищо-не-отлагам-живея-на-пълни-обороти, госпожата май ти е възложила задача, която си оставил за последния момент?! – засмях се аз.
- Последния момент? Той тоя момент беше преди три седмици. Оттогава пускам по половин пералня, че дрехите да се съберат на простора, коет` с малко бебе е доста сериозно предизвикателство, - озъби се приятелски Мария.
Прабългарина се ухили смутено.
- Окей, окей, отивам. А ти не злорадствай толкова! – посочи ме с пръст Борис.
Мария ме погледна учудено и също се ухили. Обясних й с две думи какво сме си говорили и тя се засмя.
- Всички го правим. Аз искам да отида на фризьор от месец, ама все си намирам друга работа. Време мога да намеря, но извиненията да си стоя у дома и да не се занимавам с това са много повече. Трябва да мина и през офиса, но понеже не искам да ме затрупат със странични неща, се оправдавам, че съм в майчинство и бебето ми заема цялото време. А всъщност нищо не ми коства.
- Ама като приключиш с тези задачи ще ти е толкова приятно и спокойно... Не чувстваш ли напрежение, като ги отлагаш?
- Да, напрежение има, то ще олекне като си свърша работата, ама тогава какво ще ми заема вниманието? За какво ще се притеснявам? Нали трябва да има какво да ме държи под пара, какво да очаквам... Ако ти седнеш и за една седмица изпишеш всичко, което ти е в главата, после ще изпаднеш в безтегловността на „ами сега“?! Същото е с всяка друга задача. Приключването на една, означава затрупване с нови 10, част от които трябва да си поставиш, за да има какво да очакваш, другата пък сама те намира.
- Да, и отлагането е единствения начин да забавиш крачка.
- Именно! – усмихна се Мария и отиде да провери майстора на терасата.
Междувременно, Димо захващаше друга книжка, решен да изчете на Лили всички налични... Нетърпението на детския ум, преди забързаното ежедневие да го научи да дава живота на пауза...
Няма коментари:
Публикуване на коментар