Мама и татко...

Димо бе част от "фамилията" вече близо година и половина. Той бе страхотно хлапе - с усет към думичките и невероятна жажда за знания. Борис го бе осиновил предната пролет, но още в първите седмици детето се превърна в редовен член на литературохоличния ни клуб. Компанията му ни вдетиняваше и внасяше едно по хлапашки весело настроение - приказливостта му, любопитството му и шеметната сериозност, с която се наместваше в разговорите със своята 5-годишна логика. 

Мария го обожаваше! Борис също! Тримата бяха истинско, неразделно семейство, въпреки опасенията на Прабългарина. Още в началото бях отличена със званието леля и кръстница, което произтичаше от факта, че бях една от малкото жени в компанията и единствената, която не изпитваше панически страх от това да остане насаме с хлапето.


- Лельо Анджи, ти имаш ли си мама и татко? - попита ме Димо докато се разхождахме из есенните улици и подритвахме опадалите листа. Това бе новата ни любима игра.
- Да, слънце, имам си, - отговорих аз.
- Ама истински ли?
- Съвсем истински. Искаш ли да им отидем на гости?
- Да, да, да! - запляска с ръце Димо. 
- Хайде, само да звънна, че отиваме, - отвърнах аз и извадих телефона си. Майка ми се зарадва, особено като споменах, че отивам с Димо, и веднага се залови да прави курабийки. 

Прекарахме сутринта при нея. Татко показваше на Димо как се разглобява някаква машина и му обясняваше нещо, а майка хубавичко го натъпка с вкусните си бисквитки. Котаракът се възползва от ентусиазма на хлапето и завъртя изтощителна игра с него, след което двамата се проснаха до нас на дивана и се заслушаха. Ние си говорехме общи неща - за курабийките, за компанията, за работа. Дойде време да се прибираме и двамата с Димо се сбогувахме. Излязохме от кооперацията и продължихме с играта с листата.

В един момент детето се спря и предложи да седнем на пейка в близкото паркче. Съгласих се - времето бе прекрасно, опадалите листа ухаеха омайно на есен, а следобедното слънце припичаше приятно. 

- Лельо Анджи, твоите мама и татко са много яки!
- Нали! И аз си ги харесвам. Ама и твоите са готини. 
- Ама не са ми истински... - тъжно отбеляза Димо. - Иска ми се да бяха по-истински. Като твоите!
- Защо? - попитах аз.
- Ами... ей така. Щеше да бъде много хубаво!
- Защо, слънце? Те и сега са ти истински мама и татко, само дето не са ти рождени. Но понякога точно това ги прави повече мама и татко, тъй като те искат да ти бъдат такива. Семейството е когато хората се обичат, слънце!
- Да, ама... - взе да мотолеви Димо и да човърка с пръстче по дънките си. 
- Ама...? - въпросително взех ръчичката му в своята.
- Ама са Борис и Мария! - отговори Димо, все едно това обясняваше всичките му притеснения на света. 
- Не те разбирам, - направих се аз. Всъщност ми беше напълно ясно за какво говори, но исках да го изкопча думите от него.
- Не знам. Как да са ми мама и татко като им викам Борис и Мария... - отбеляза най-накрая Димо.
- Ами... слънце... защо не ги наричаш мама и татко?
- Ще ми се смеят...
- Глупости. Никой няма да ти се смее.
- Може да ми се разсърдят...
- Защо пък да ти се сърдят? Даже си мисля, че ще им е приятно, - усмихнах се аз. 
- Мислиш ли? - обнадеждено ме попита Димо. 
- Да. Направо съм сигурна!

Истината е, че детето бе наистина привързано към двамата, но като повечето осиновени деца му бе трудно да се отпусне, въпреки че Димо и Мария правеха всичко по силите си да му дадат цялата си обич. Истинският проблем, обаче, се коренеше във факта, че два месеца след сватбата Мария забременя. И сега, в очакване на бебето, Димо се чувстваше странно.

- Знаеш ли, мисля че и за бебето ще бъде по-добре да им казваш мама и татко, - след кратък размисъл казах аз. Двамата вече бяхме тръгнали да се прибираме. Скоро Прабългарина щеше да дойде да го вземе. 

Димо само ме погледна въпросително.

- Така бебето няма да се чуди защо ги наричаш по друг начин, - добавих.
- А те нали няма да ме върнат като дойде бебето? - с притеснение каза Димо. Вероятно цял ден е искал да зададе точно този въпрос, но едва сега събра достатъчно смелост. 

Спрях на място и приклекнах. 

- Слънчице, мама и татко никога няма да те върнат. Ти си вече техен син и те винаги ще те обичат. Ще обичат и бебето, но ще обичат и теб. Ти ще си имаш сестричка, която също ще те обича. Никой няма да те върне! Просто семейството ви ще порасне. Вярно, сега ще станеш батко и ще трябва да им помагаш в грижите за бебето, но това не означава, че те ще обичат сестричката ти повече. Просто тя е по-малка и има нужда от повече грижи. 
- Аз искам да се грижа за нея. Искам да бъда най-добрият батко на света! - ухили се детето. Почти видях как напрежението се свлича от раменете му и върху бузките му се разля спокойствие и радост. 
- Добре, скоро ще имаш тази възможност, - добавих аз и двамата продължихме, подритвайки листата по тротоара. Зачудих се дали и как да кажа на Борис за този разговор.

И докато размишлявах по този въпрос, неусетно бяхме стигнали пред блока ми. Край входа стоеше Борис, скръстил ръце и леко притеснен - бяхме позакъснели малко. Щом ни видя, се успокои и се усмихна широко. Потръпваше от вълнение, сякаш цял ден бе чакал да дойде време да прибере сина си и да го прегърне. Димо подръпна ръката ми и тихо прошепна... "Виж, татко е там и ни чака..."

Няма коментари:

Последни:

recentposts

Случайни:

randomposts