Музика струеше от открехнатия прозорец на първия етаж. За съжаление, модерното строителство издигаше жилището на около 2 метра от фоайето и от улицата трудно можеше човек да надникне в стаята. А пък и да успееше, зад прозореца се криеше нова преграда – дипли от пердета от органза с изрисувани по тях цветя. През тях преминаваха само упоритите слънчеви лъчи, в едната посока, и тънките писъци на цигулката - в другата.
На пейката край входа стоеше възрастен човек. Сигурно бе поне на 70, макар спокойната му усмивка да смекчаваше дълбоките бръчки по лицето му и той изглеждаше по-млад. Разкривените от възрастта крака бяха леко разкрачени пред дървената пейка, а между тях стърчеше бастуна, върху който старецът бе подпрял ръцете си. Човекът бе затворил очи и леко потрепваше при всяка извивка на звуците. Оредялата му дълга коса бе прибрана в хилава опашка, която се спускаше по превития му гръб. Мъжът излъчваше мир и спокойствие. Сякаш в момента се намираше в най-вълшебните поля на въображението си и нищо и никой друг не съществуваше на земята.
Когато звуците започнаха да замират и лъкът за последен път се приплъзна по струните, човекът не помръдна. Едва около минута-две по-късно старецът отвори очи и в тях се разля всичката мъка на света. С треперещи пръсти той вдигна ръка към ризата си и извади от джобчето бяла памучна кърпичка на тънки сини райета. Докосна я до крайчеца на очите си и след това я прибра обратно в затвора й. С усилие, което явно му костваше доста, се изправи, погледна за последно към третия прозорец от първия етаж, откъдето бягаха звуците от цигулката, след това въздъхна. Стисна бастуна в ръка и достолепно закрачи надолу по улицата.
Двамата с Тер стояхме в малкото квартално кафене отсреща и се наслаждавахме на следобедната си чаша. Цялата тази сцена се бе разиграла пред очите ни. Старецът бе дошъл минути преди първите акорди и си отиде малко след като последните замряха.
- Колко залагаш, че е бивш музикант? – попита Тер и вдигна чашата с кафе към устните си, когато възрастният мъж се изгуби от очите ни.
- А ти колко залагаш, че зад този прозорец свири някой близък, с когото не си говори? – отвърнах аз.
- Светът е пълен с клишета и повторения на същите филми, със същите сюжети... – добави тъжно Тер, оставяйки чашата си на масата. Аз пък започнах да разхождам лъжичката си из моята.
- Това прави ли ги по-малко тъжни? – попитах. – Вярно, че е клише, но липсата на уникалност не прави ситуацията по-малко трагична...
- Разбира се, че не. Дори мисля, че е обратното. Колкото по-клиширана е една история, толкова по-тъжна е.
- Чак пък толкова...
- Не, замисли се. Ако цялата тази работа е толкова остаряла и овехтяла като сюжет, защо, по дяволите, векове наред хората си причиняват едно и също? Това е най-трагичното! Не толкова, че се е скарал с някого, не това, че дебне пред вратата, за да чуе нещо. Тъжно е, че всички сме ги чували тези истории, четем за тях, свидетели сме на подобни ситуации, мрънкаме колко е тъжно, но накрая правим същата грешка отново и отново.
- Въпрос на прошка, – изведнъж се намеси сервитьорката
Двамата с Тер се сепнахме – до нас стоеше леко пълна жена около 50-те, с дълга русолява коса, свита в хлабав кок по врата, прегърнала изтъркана табла с логото на „Бургаско пиво“. Улисани в разговор не бяхме усетили как келнерката бе взела да шета по празните маси около нас и дочула приказките ни, решила да се намеси. Носеше ни и по още едно кафе – вече ни беше свикнала на следобедните раздумки. Изкушавах се да я попитам за „клюката“, но нещо ме възпираше. Тя обаче нямаше нужда от подканване. Директно седна на стола до мен и метна таблата на съседната маса.
- Това е Ставри. Свиреше едно време в операта. Много беше добър. Можеше да свири в който си поиска оркестър по света – толкова го биваше. Искаха го откъде ли не, ама той остана в града. Зарад жената. И децата. Те не искаха да се местят. Голяма змия беше тая неговата. Щерката направо копие нейно. Двамата се разведоха и тя го изгони с две торби дрехи. Човекът добре че имаше една дупка, дето я даваше под наем, та отиде да живее там. В една стая с баня. Туй то. Щерката уж ходеше при него, ама накрая нещо превъртя и го отписа. Май и тя не знае що.
- И... сега? – попита Тер.
- Сега вече е пенсионер. Живурка си сам, от време на време ходи да свири в операта – ей тъй, да не ръждясва. Два пъти в седмицата идва тук да слуша внучката. Тя сега ще ходи да учи в консерваторията. Много я бива – на дядо си се е метнала, ако питате мен.
- Ами дъщерята? Още ли не иска да го види?
- Не. И на малкото не дава. На улицата се правят, че не го знаят кой е. То малкото може и наистина да не знае. Ама майката няма начин баща си да не може да познае. Грозна история, ако питате мен. Бас хващам, че зарад пари е цялата работа – той с неговата заплата тука не можеше да праща. А ако заминеше нанякъде, забрави да види щерката отново. И избра уж да е тука да я вижда, ама двете скрипи пари искаха, - и сервитьорката се изправи, гушна отново таблата и взе да се влачи към бара. Двамата с Тер се спогледахме.
- Казах ли ти? – попита Тер.
- Беше ми ясно от първата минута. Липсваха само подробностите, - замислено му отвърнах.
- Тъжно.
- Даже трагично.
- И клиширано.
- Неизбежно, - подметнах аз.
- Чак пък неизбежно, - раздразнено отвърна Тер.
- Да, защото колкото историите са клиширани, още по-клиширани са хората. Търсят едно и също. И се карат за едно и също – пари, имоти, завист или ревност...
- Да... Права си, – замислено отвърна Тер и отпи от чашата си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар