Фестивални страсти и стереотипни размисли

Обичам фестивали. Обичам да пия бира под открито небе, да слушам музика, още повече такава, която обичам, но не си пускам често у дома, да зяпам тълпи от непознати, да си представям живота им, да се откъсна от всичко и то с подходящите другарчета. Почувствах се толкова горда и доволна, че успях да заведа Пича с големия... чадър на Summer Chaos, че още не мога да си сваля самодоволната усмивка от лицето. Каквото и да сте чували за подобни сбирки, каквито и клипчета да сте гледали - подобно нещо трябва да се изживее, за да го разбереш. Да го усетиш.



Когато бях малка, слушах тайно касетите на брат ми. Не ги разбирах много-много, ама не разбирах и как може неговата коса да е по-хубава от моята. Не ми беше много ясно защо носи все черни тениски, нито защо част от приятелите му имаха по кожата си толкова рисунки. Когато ме взимаха при тях в стаята, често оцветявах ръкава на един младеж с маркери. Струваше ми се забавно, а те ми се връзваха на акъла. Никога не са ми изглеждали странни или страшни. Те си бяха моите големи братчета. Стереотипи в главата ми нямаше. Имаше само много фантазия.

Когато попораснах, открих, че дългите кичури от младежките години на брат ми са били резултат от мноооооого грижи. Започнах да различавам имената на групите по тениските му, а той взе че стана на 18 и ветото на родителите ни върху татусите падна. Той си направи първия викинг на рамото. Зяпах го с часове и броях годините до моето пълнолетие, за да се нарисувам и аз.

Сега и двамата живеем в света на възрастните. Косата му обикновено е късо подстригана, тениските по-цветни, а от годините му по рок баровете са останали само татусите. Няколко на брой. Аз пазя моя проект за рисунка и чакам да му дойде времето. И двамата слушаме доста по-разнообразна музика, но аз още помня някои текстове наизуст - само дето вече ги разбирам. И разбирам защо той харесва тази музика. Аз също я усещам и харесвам.



Когато влязохме на стадиона за Summer Chaos, по тревата ни посрещна океан от черни тениски с надписи на групи, море от мастило и рисунки по разголената кожа и много, ама много "подозрително изглеждащи" хора. Слагам кавичките не за друго, а защото прокрадналите се стереотипи дори в моя ум, отказват да приемат за нормални някои гледки. Аз успявам да се спася от тези предразсъдъци, защото съм израснала в тази среда и въпреки че нямам татуси и черни тениски, разбирам тази музикална религия.

Две неща в тълпата ми направиха силно впечатление. Първо, забравете предразсъдъците, че металите са страшни, агресивни и зли хора. По тревата бяха налягали брадати, дългокоси, татуирани едри мъже с бири и... съпругите си, децата си, приятелите си. Хлапета на по 7-9 години пееха с тях и подскачаха. Когато някой те бутне, извън погото, ти се извинява. Всеки гледа къде стъпва и пази бирата ти като че е нещо свещено, а по лицата имаше усмивки. 

Тези уж "странни" хора бяха тук поради същата причина като нас - да се срещнат с музикалните си любимци. Само че техните музикални предпочитания бяха отразени върху визията им. Също както моя характер и начин на живот си личат по моите дрехи. И когато погледнеш отвъд черната тениска, голямата брада, забрадката на главата, моторджийските панталони и изведнъж пред теб изниква един интересен, добър и приятен човек. Стига да хванеш предразсъдъците си с два пръста и да ги отместиш някъде встрани, където няма как да попаднат дори и в периферното ти зрение.

Да, тук-там сигурно имаше и луди глави, които по-добре да не срещаш в някой тъмен бар. Но както казва майка ми - всяко стадо си има мърша.



В същото време се сблъсках и с един друг стереотип - образът на рокаджиите в "черни тениски и татуси" доста се поразмива, когато пред теб изникне нисичка мацка с черна пола с висока талия, модерни очила, кецове и тениска Godsmack. Мацето беше като извадено от модно списание и ако не видиш надписа върху тениската, би помислил, че хич не е за тук. И въпреки това, тя бе дала онези 80 кинта за билет, за да слуша любима група. Нищо, че на челото й не пише "аз съм лошо момиче, което слуша рок и пие бира от бутилка".

Когато най-после дойде ред да слушаме групите, заради които отидохме, се сблъсках с още нещо интересно. Макар на всеки да му е ясно, че клишето "вие сте най-страхотната публика, която сме срещали" влиза в сценария на всеки концерт, независимо от изпълнителя и стила музика, нашата публика наистина се различава. Макар границите ни да са отворени, да пътуваме, да имаме достъп до всяка атрактивна точка на Земята, концертите у нас все още са си нещо специално.

Първо - едва през последните години световно известни групи и изпълнители започнаха да посещават България, още повече Бургас. Сякаш нещо или някой изведнъж ни постави на картата и музикантите започнаха да идват на крака (или по-скоро на камион/самолет, но да не издребняваме) при феновете си тук. Да - всеки може да си позволи веднъж в живота да отиде на концерт на любима група в чужбина, но усещането музикалните ти любимци да са точно в твоята страна/град е нещо много специално.

Това прави нашата публика различна. Емоцията, с която посрещаме всяка чужда звезда и обичта, с която даваме не винаги малкото пари за билет е причината, поради която стотиците хора пред сцената да повярват, че наистина са специални. Че когато Съли или Джейкъби каже "вие сте най-невероятната публика на света", това е вярно. Дори тези двамата сладури да не го разбират, за нас, тук, това важи. Дано наистина го оценят, защото тяхната публика тук наистина ги обича.


1 коментар:

Нина каза...

Нали не забравяш, че онова туп-туп-таа, брат ти го чу първо от баща ти. :)

Последни:

recentposts

Случайни:

randomposts