Петък, Ноември 18, 2011

Целувката на Бенедикт XVI


Модната индустрия лежи на провокацията, секса и скандала, когато става дума за реклама. Ексцентризмът е част от CV-то на хората, които и се отдават. Дизайнери създават висша мода на фантазията, а модните къщи преобразяват имиджа на жената от ангел, през самодива, до кръвожаден войник. Рекламата вече е изкуство, кадрите са произведения, а композициите са провокативни, неочаквани. Нищо вече не може да ни изненада, нищо не може да ни впечатли... или може?!

Скандалът на месеца, да не кажем, скандалът на скандалите тази година. Италианската къща Benetton реши да захвърли секси моделите, да облече рекламните фотоси и да скандализира с това целия свят в кампанията си UNHATE. Но скандалното не е в облечените модели (колкото и това да си звучи странно напоследък в модните среди), скандалното са самите модели. Фотосерията съдържа колажи на политически и духовни лидери от целия свят, които не се здрависват, не се усмихват фалшиво, а се... целуват. Така в магазините и рекламните постери на компанията по света виждаме Барак Обама, Ангела Меркел, Никола Саркузи, президентите на Палестина, Венецуела, Южна Корея и още и още политически фигури, както и папа Бенедикт XVI в колаж заедно с египетския имам Ахмад ал Таиб. Естествено Benetton бяха принудени да оттеглят последния кадър заради риска от световен скандал. Защо ли? Освен всичко друго, пресаташетата на компанията елегантно и с усмивка обясниха, че целта на колажите е благородна и проповядва мир по света. Защо обаче остава вкуса на долнопробната провокация?

Цинизмът на нашия век се е превърнал в нещо нормално. Като всяко нещо той е полезен, но някои граници са създадени без мисълта, че трябва да бъдат престъпени. Църквата, дори за атеистично настроените хора, е една от тези граници. Да разказваш мръсни вицове за св. Петър е вече 200 метра отвъд тази граница. Да снимаш папата и да му нарисуваш балонче с неприлична реплика е на около километър от границата, но да направиш колаж с него в страстна целувка – това вече е безкрайно далеч в безсрамието си. Дори нерелигиозните, прилично циничните, неуважителните спрямо църквата хора като мен самата биха могли да признаят нередността на този кадър. Не заради друго, а защото има разлика между това да не уважаваш една идея и да не уважаваш хората, които я уважават. Концепцията на UNHATE е добра, но изпълнението не толкова, защото най-елементарното възпитание изисква толерантност. А толерантността повелява да държим цинизма си в рамките на допустимото и да уважаваме границите на святото, дори то да не е такова за нас. Или накратко – ако искате да видите целувката на Бенедикт XVI, по-добре изберете тази, която той дава по челото на християните.

Събота, Юни 04, 2011

Малко на култура бяхме!

На култура бяхме малко... Или поне така разбрах от пухкавия чичко, който се беше разпрострял с пухкавото си семейство на опашката пред мен. А, извинете, опашка ли казах? Ам... бутаница. 

Изящните съкровища на траките - КЦ Морско казино. Нали съм про и няма как да препоръчвам на хората да видят нещо, което самата аз не съм видяла, пък и не че има по-интересно нещо за правене в петък вечер, отидохме на откриването на експозицията на златното съкровище, която беше безплатна през цялата първа нощ. Специално отидох на работа по-рано, за да не закъснея за "спектакъла". Та малко след 9 часа, натокана, усмихната се присъединих към Него и компания пред Казиното - топло, приятно, няма комари... любимите ми хора вече виеха на умряло. Елица и Стунджи (тия дето май бяха на Евровизия, ама нали съм задръстена и не ги знам) изпълняваха "хитовете си". Прекрасно... По едно време Той вече молеше "Махайте Елица и пускайте комарите!" Не че нещо против имам техно-етно музиката. Напротив - много добре е замислено - народни песни и техно бийт. Като изключим гласецът на момата, който пробиваше дупка в слепоочията ми. Остър, бистър, груб. И то цял час. Вече 12-часовата ми смяна с 30 полета от Москва и пищящите русначета ми се струваха като приятно прекарване. Тя ви, аз вих, тя ви, аз вих... Ама накрая тя спря, а аз продължих. С надежда поседнахме да изчакаме тълпата да се стопи малко - интелигентно пускаха по 30 човека едновременно, за да не се претъпка залата. Уви, желаещите бяха доста пъти по 30. След като си изчакахме чаканката, изядохме си сладоледите, научихме клюките, видяхме всички познати, които успяхме да различим в размитата светлина, решихме, че по-добре да чакаме на опашката, отколкото отстрани. В тълпата все ще влезем... Грешка номер едно. Преживяването ми на годината...

Уж културно се подредихме в единия край, но скоро ескейпът ни беше невъзможен. Мераклии се подредиха зад нас, после още и още и скоро бяхме по средата на океан от хора. Страшното беше, че океанът бе доста неспокоен. И понеже е Made in Bulgaria, редът бе само мираж. Всички викат на ченгетата, че нямало организация, че щели да ги смачкат. Най-членоразделният от охраната достолепно се провикна "Ами като не си я създавате вие, аз как да ви подредя?". Да бе, мъдри думи, ама кой ги чува. Скоро се молех ръката, забита в задника ми да е Неговата, а десният ми бъбрек да се върне на мястото си по-късно. Добре, че зад нас имаше едни младежи, готина компания, които спукаха с лафове. От друсането ми в истеричен смях около мен се създадоха достатъчни сантиметри, че поне да дишам. "Кога перничанин прегръща жена си? Когато си кара голфа назад!" - още се смея на това. Цяла седмица ще се чудят хората дали съм си пила хапчетата като се разкикотя. Всичко беше добре... първите 5 минути. Тълпата, обаче стана неспокойна. Кога сте виждали вие, българин да се подреди прилично на опашка, да си хване другарчето за ръчичка и да чака търпеливо? А какво стана като се събудихте? Естествено, панаирите станаха пълен комплект. Пухкавия чичко пред мен заговори на "бургаски" - "Ко сте са разбутали, ний тука сме дошли на култура малко!" На кое? Пък даже и скандалче се заформи, когато пред нас една мама се разбунтува, че трябвало да пуснат децата първо! Нейните деца! Вие да не си помислихте друго? Щели га и ги смачкат, милите. Но ние с Него нали не можем да си мълчим, пък и не се и опитваме, веднага се спогледахме: "Ами какво ти правят децата тук, в тая тълпа, в 12 часа през нощта? По това време трябва да спят, а не да ги водиш по морската градина!" Аууу, все едно разярена лъвица. Реших, че въобще не ми се става майка, ако това ме очаква. Всъщност добре, че беше тълпата, че не можа да ни докопа. "Ще си водя децата където си искам, когато си искам!" Ау, така ли? Ми тогава не се оплаквай! И те като се оптушиха, като се размрънкаха. Както отбеляза един от младежите зад нас "Втори Батак стана тука!" Два Батака, ако питате мен. Скоро дамската ми чанта се беше впила през стомаха в гръбначния ми стълб, а ръката все повече ми сплескваше престижните задни части. А пък аз самата, почти бях премазала Нея. 

Така подпряна само се молех да не ми изпопадат важни органи, докато стигна до заветната бройка от 30 човека. Разбрах как се чувстват гнусните паяци и други гадинки като им пусна вода в мивката. Все едно да прекараш слон през пръстен. Тълпата ме изплю на стълбите. Инспектирах дали съм излязла цялата, после дали чантата ми и съдържанието и е на лице. Всичко беше на място. И даже дишах, и то въздух, а не нечии потни мишници. И нямаше мокри потници на пухкави чичковци около мен. О, живот! На вратата две мацки поздравяваха - Добър вечер, имате 5 минтути! Оо Добър поздрав! А съкровищата бяха прекрасни. И лъскави. И златни. Само дето останалата част от групата ни, която влезе с предните 30 имаше късмета да има и гид. На нас никой не ни обърна внимание. Само зяпахме табелките. Ама какво да се прави... късмет!

И така. Малко на култура бяхме. Или поне така каза пухкавия чичко, с пухкавото семейство пред нас. Но аз нещо културата не я видях. Сигурно мястото ми на "опашката" я е скривало от погледа ми. Пък и бях твърде заета да си пазя важните органи. Явно наистина у нас нищо не е безплатно. Дори, когато не ти искат пари.

Понеделник, Май 02, 2011

Една кралска сватба и много късметлийски размисли


Тя се събуди обикновено провинциално момиче в сватбения си ден, за да си легне същата вечер Дукеса на Кембридж и принцеса на Обединеното кралство – Кейт Мидълтън. 

29 април (точно 1 месец преди с Него да отпразнуваме 4 години, откакто сме заедно) Той и аз бързо бързо се прибрахме и превключихме на CNN, за да гледаме прякото предаване на първата кралска сватба на 21-ви век. Прилежно подготвена, с бърза справка по история на Англия, не можах да дочакам да стана (дори непряко - пред телевизора) свидетел на това как Уилям и Кейт ще си кажат Да! Нека си го признаем – той е най-желаният принц от десетилетия насам. Кралските гени  в съчетание с тези на красивата Даяна са наистина добра комбинация. Сватбата бе пищна, красива, силно духовна и... ме накара да преосмисля позициите си относно късмета.

Откакто съм започнала да оформям себе си, винаги съм отричала късмета като неизменно притежание на определени хора. Смятала съм го за функция на човешкия (не)разум, отчаян опит за обяснение на необяснимия низ от положинелни и отрицателни влияния върху резултатите от действията ни. Или иначе казано – късмет няма. Съществуват добри и лоши резултати от съчетанието – действия и външни фактори. А дали е така? Концепцията за Късметлията и Каръка е хлъзгава. Често наподобява градски мит. Дали един човек се ражда с космическо разпределение да бъде Късметлия – тоест всичко да му се отдава, независимо от неговите действия, и може ли късметът да бъде постоянен? Нещото, което не се споменава, когато определяме човек като Късметлия, е дали се плаща някаква цена за постоянния късмет. И ако да – то късметът в ежедневните ни действия наистина заслужава ли си, ако кармичната цена за него е твърде висока? А щом е твърде висока... въобще за какъв късмет говорим? 

Познавам няколко човека, които са късметлии. Животът им поднася положителни емоции, успехи, неочаквани изненади. Такава е Късметлийката. Тя е тази, която намира пари на пътя, печели награди от томболи, обикаля света, свидетел е на неочаквани събития, които после остават в историята. Тя е жива късметлийка. Въпреки това, въпреки кармичния джакпот, в живота и не липсват и тежки удари, не липсват сълзи и трудни моменти, не липсват и неуспехи. Късметът и е ограничен и постоянен като рента, а тя понякога дори не забелязва, че го притежава. И дори случайните прояви на късмета и не са достатъчни, за да я направят истински щастлива и константно доволна. Какъв е приносът на късмета, пък бил той и постоянен, ако не да действа като ежедневна доза щастие? 

Казват, че е въпрос на късмет да откриеш призванието си, въпрос на късмет е и да откриеш човека до себе си. Всъщност, толкова много аспекти от живота ни определяме като късмет. Дори това да се родиш в добро семейство, да попаднеш в подходяща среда, да направиш кариера. Неусетно, ние поверяваме себе си на случайността. Кейт Мидълтън попада случайно в университета, където учи и принц Уилям. Едно модно ревю струва увлечението на кралската особа. Ревю, в което случайно участва младото момиче, решава бъдещето и на принцеса 10 години преди да застане пред олтара в Уестминстър и да каже ДА! на внукът на английската кралица. Случайността, късметът, с който е родена, превръща провинциалистката в Дукеса и бъдеща кралица. Случайността и отрежда да получи назаем от Елизабет тиара от Картие, направена през 1936 година, за сватбения си ден. Да, традиционното „нещо назаем”, което всяка булка приготвя за щастливия си ден е историческа кралска реликва на Англия. Късмет?! Дали обаче Кейт е такава късметлийка? Да, късметлийка е, че е открила любовта, късметлийка е дори, че той е принц и с полагането на подписа си на брачното свидетелство тя всъщност се подписва под решението никога да не работи, да участва в благотворителни прояви, да бъде морален компас за цяла една нация, да носи красиви и скъпи дрехи, да бъде уважавана и обичана, да бъде принцеса и бъдеща кралица. Но късметът и идва с висока цена. Цената на не просто публичен живот, а животът на именно морален пример и дясна ръка на крал. Живот, в който първата брачна целувка да бъде пред милиони хора, всяка проява да бъде център на внимание. И то не по избор, а по предопределение. Дали късметът на Кейт Мидълтън е късмет в положителен смисъл – сигурно, но е и късмет, решаващ остатъка от живота и. Двулик късмет, носещ тежестта на това да бъде кралица. Във всеки смисъл, който думата носи. Ако някои от нас са щастливи да имат любимия мъж до себе си и усещат отговорността на това да бъдат негови спътници, то нейната отговорност е не само към съпруга и, а към цяла Англия, към целия свят. 

Късметът е променлива величина. Дори когато изходът от уравнението действия плюс случайност е положителен, то късметът си остава амбивалентен. Дали аз съм късметлийка? Понякога! Поне малко промених собствените си позиции и повярвах, че съществува щастливата случайност. Вече имах късмета да срещна Него. Имах късмета да попадна в добра среда. Късметлийка съм да ми се случват все нови и нови приключения всеки ден. Пък и как да не повярвам в късмета – той е състояние на духа. След като едно провинциално момиче може да стане кралица на Англия, защо и аз да не покоря света рамо до рамо с Него?

Сряда, Март 30, 2011

За какво простестират Бургазлии? А дали протестират въобще?

Получих покана по пощата! Намерих я в кутията си днес, след дълъг ден в университета, но вместо еуфория и радост, тази покана ме издразни, все едно ми бяха облепили входната врата с предизборни плакати.
Та... поканата: 
Господин Ваклин Стойновски реши да отправи към мен и моите съседи една голяяяма покана (А3 размер - направо реших, че е безплатен вестник, иначе нямаше да я погледна) за своя "ПРОТЕСТ в БУРГАС" (така беше озаглавена) на 31 март. И макар да бе написана с доста елегантен хумор, тази покана беше особено отвратителна с исканията, които ПРОТЕСТИРАЩИТЕ смятат да отправят утре и нападките, които се "ръсеха" под снимката на горепосочения. 

Според него, разбирате ли, таксата Синя зона трябвало да бъде 0.80лв, понеже в София била 1лв. "Не е логично в Бургас да плащаме същата цена" - казва той. А моят въпрос е - защо не е логично и кой решава, че не е? Вие ли, господин Стойновски? Аз пък съм за това да бъде 1лв. Няма да обяснявам причините си да подкрепям Синята зона, по-скоро ще кажа - няма логика ние да държим по-ниски цени на паркинга си! До кога Бургас ще бъде смятан за провинция? - докато самите ние се смятаме за провинциалисти! София с нищо не се различава от Бургас, още по-малко с паркоместата си - все са си същия размер, все са си със синя боя оградени! 

Нелепите искания не спряха! След като решихме въпроса с цената на паркинга, сега нека решим и за глобата! Сега тя била 51.60лв и трябвало да стане 25, понеже, видите ли, в София била 29 лв. А на мен въпросът ми е - ако паркирате както трябва, какво ви интересува колко е глобата? И защо си направихме Синя зона, за да си олекотим трафика в центъра, ако ще си продължаваме да спираме както ни е удобно? Идеята на глобата (или поне така наивно мисля аз) е да предотвратява неправилното спиране, а не да бъде подчинена на аритметична зависимост от Софийските глоби! За скоба пък бургазлии плащали отново по-скъпа глоба от жителите на столицата - 15лв срещу 9.90 в София... Толкова е възмутително, че господин Стойновски "настоява да бъде по-евтино" в Бургас. Аз пък НАСТОЯВАМ да си остане същата! Не защото съм "почитателка" на администрацията, управляващите, Папата или който и да било там, а защото съм разумен гражданин и съм съгласна с това, че правилата са, за да се спазват, когато това не се прави - следват санкции! Нека бъде 15лв, казвам аз, даже 55 да я направят, само да се научим да спазваме правилата! Те са създадени за НАШЕ удобство!

Не само глоба ни грози - и паяк ни взима возилото! Та протестиращите и него искат да премахнат. Паякът причинявал "стрес, изключителни неудобства за самия човек" и т.н. Работата на паяка била "анархизъм"! А какво е, ако мога да попитам протестиращите, когато някой си паркира колата на тротоара, така че да не може да се премине, или когато препречи улицата и спре трафика? И това не причинява ли "стрес и изключителни неудобства" за останалите? Трябвало да се взимат САМО колите, които препречвали движението и били паркирани на местата, определени за водачи в неравностойно положение. Прощавайте, но те не правят ли точно това? И когато движението не е препречено, а САМО затруднено, трябва ли водачите да страдат заради свои неразумни колеги зад волана и да преживяват "стрес и изключителни неудобства"?

Не само проблемите на Синята зона и бургаските водачи вълнуват протестиращите! Факт е, че таксите за детските градини се увеличиха, но, съгласете се с мен, много от градините са ремонтирани, да не говорим, че инфлацията е навсякъде. (Аз пък ще протестирам за това, че ми увеличиха цената на туршийката в зарзаватчийницата!) Глупаво е да чакаме да се премахне таксата за ясли и да се намалява тази за детските градини - общината няма дървета, по които растат пари. Тя не може да се издържа сама! Нито може да издържа детските ни градини, училищата, парковете, улиците и фонтаните!

Най-разярена обаче останах от последните редове на поканата - господин Стойновски ни разказва каква чудна програма ни е приготвил, какви изненади смята да ни поднесе, какви "подаръци ни очакват":
Ще раздадем найлонови калцуни за обувки. За да имате с какво да се приберете, ако е кално в центъра.
Тежко и трудно ми е като млад човек да не закрещя, колкото глас имам: Ако не се ремонтираше центъра, по-хубаво и по-малко кално ли щеше да бъде? Ако не се слагаха "евтините, турски плочки по центъра" по-красив ли щеше да бъде Бургас? Или Вие щяхте да докарате италиански гранитогрес и с него да облепите Александровска? По-скоро щяхте да оставите разбития асфалт и пропадналите тротоари, или греша?

Мили съграждани, вие впечатлихте ли се от хумористичната и примамлива покана? Хванахте ли се на "уместните искания"? Ако да, вие скоро излизали ли сте из Бургас? Улиците ни се ремонтират, Морската градина - обновява и поддържа, отворихме си Морското казино, което дълги години бе забравено и порутено от нас... въвежда се РЕД!!! Да, става бавно, става трудно, става не без нашата помощ и търпение. Но ако след дълги години скапани тротоари и улици с дупки не можем да потраем още няколко месеца, то ние не заслужаваме промяната! Бургас, нашият Бургас се променя, разхубавява, дори с "евтините, турски плочки по центъра" той ще бъде по-красив от вчера! Платете си левчето за Синя зона или отидете до центъра пеша! Ако ви глобят, то е защото сте си го заслужили - нарушили сте правилата - платете си глобата! Детето ви получава по-добри условия в дутската градина - таксата явно си заслужава!
Бургаската администрация може да не е перфектна. Сигурно и те си присвояват, сигурно и те не казват всичко, но поне правят нещо. Нещо различно от това да ни разказват вълшебни приказки. Повярвайте в тях и повървете по разкопаната Александровска, минете с автомобила си по Ботева и си представете как ще изглеждат улиците ни догодина по това време! "Найс, а...!?"

Събота, Март 26, 2011

Прероди се Морското казино Бургас!

7.08.1938 година... Старият Бургас се сдобива с една забележителност, която ще се превърне в символ на града. Моето време, обаче, някак забрави казиното и го превърна в бунище, то опустя, замърси се, не се използваше за нищо, бе забравена сграда без стойност, за съжаление, като изпусната опаковка от вафла на терасата над моста. Но ето че дойде и 26 март 2011, дата, която бургазлии ще помнят дълго!




Да, този ден дойде! Днес официално отвори врати Културен център "Морско казино". След четири месеца ремонтни дейности, които лично аз сравнявам с велик подвиг, най-после една от най-привлекателните атракции в Морската градина бе превърната от свърталище на пияници и временен дом на клошари в модерен и красив културен център. Без да се нарушава оригиналната архитектура, но и използвайки модерен дизайн, на старото Морско казино бе вдъхнат нов живот. Като подарък за реоткриването му, слънцето огряваше цял ден парка и позволи на всички ни да излезем навън и да станем част от празника. А какъв беше празника само... Бургаската духова музика огласяше цяла сутрин Морската градина. Младежи от МКЦ в автентични костюми от "младостта на казиното" обикаляха тълпата и радваха очите на всички ни с усмивките си, походката си, прическите и дрехите си и сякаш пресъздаваха духа на "онова време" на дълги рокли и фракове. Да не забравяме и осигурените стативи, които млади художници използваха, за да увековечат с бои празничния ден, актьорите, които водеха празника, а имаше дори и файтон и изложба на стааааари коли. И всичкото това в Морската градина пред очите ни. Естествено, присъстваше и отче, което да освети Казиното и да поръси със светена вода присъстващите, за да сме здрави и да се радваме на новата си стара придобивка. Кметът Димитър Николов "отключи" казиното и пусна всички да го разгледат - залите, изложбите, да се насладят на гледката, да видят множеството изпълнения на различните етажи - Стари градски песни, хора, фото прожекции, а в късния следобед и... спортни танци (Спортна академия и клуб Бургас1975). В Творческите студия първо играхме шах и рисувахме, после творихме с коприна и филц и рисувахме по стъкло... Пихме кафе и боза в ретро кафенето. Талантливи пианисти от публика се превърнаха в изпълнители и ни посвириха на прочутия нов роял... Денят завърши с "Часът на земята", когато светлините загаснаха и заблестяха само свещите.
* * *
Спомням си преди само 5 години как се катерехме като вагабонти и се забавлявахме на втория етаж. Колко бе порутено и как миришеше на мръсотия, но как му се радвахме и как си мислехме дали някога казиното ще отвори пак врати. Дали ще бъде казино, или ресторант, или може би дискотека. Не познахме! Дълго време слухове достигаха до нас, но не им вярвахме, не мислехме, че е възможно да го възродят... НАИСТИНА. Грешахме! Всъщност направиха най-прекрасното, което можеха - върнаха му културния дух и му възложиха мисията да служи на Бургас. Дълго бяхме го забравили, но му се отплатихме с възхищението си. И не е възможно да се опише забавлението, настроението, което този пролетен празник ни вдъхна. Община Бургас си свърши работата - организира много весел празник и ни подари спомена за Реотварянето на Морското казино. Върна ни 73 години назад и в същото време ни изпрати поне 20 години напред!

ПП: Снимките са личен архив и следователно правата са запазени! :)

Понеделник, Март 21, 2011

Моята стена във Фейсбук - моята крепост

Малък предислов:
Идеята на този пост се роди неотдавна, докато качвах снимка на една опулена котка, зяпаща в един лаптоп, на стената си във Фейсбук. Осени ме една неповторима идея - да направя страницата си във всеизвестния сайт в един парад на Анджела. Не за да се промотирам, не за да се показвам колко съм мъдра, не за да си прося одобрителни коментари или да броя с налудничев поглед колко хора са натиснали бутончето "харесвам", а поради същата причина, поради която си направих блог - за да кажа какво усещам, как го тълкувам, какво търся и къде го намирам, за да обменя опит с други като мен, за да знам, че не съм единствената, която в определен момент се чувства тъжна или пък безумно щастлива, за да споделя с повече хора, какво ме вълнува, да разпространявам идеи, които будят у мен различни чувства (одобрение или не), за да покажа местата, които съм посетила, или тези, които мечтая да видя със собствените си очи, за да споделя моментите, които са били така скъпи за мен, така че да ги изживея с другите - тези които са ги изживяли с мен, тези които иживяват подобни мигове или тези, които не мислят, че някога ще ги преживеят, също както някога и аз не съм вярвала...
* * *
Едно време, когато все още нямаше нито Фейсбук, нито Майспейс или други от сорта хората се снимаха, подреждаха прилежно снимките в албуми, които стояха гордо на рафтовете. После, когато дойдеха гости, прахът се издухваше от кориците им и те се разтваряха, за да разкажат истории... истории за щастливи мигове, приказни преживявания и различни приключения. Някои от снимките поставяха в рамки на видно място в хола, а гости хълцаха по красивия кадър от коледно тържество, училищна пиеса или друг семеен повод. Е, това да ви напомня нещо...
Хитроумно, като тийнейджъри си облепяхме стените с разни плакати, надписи, снимки и си ходехме на гости и с въжделение гледахме по чуждите стени и нито за миг не ни се стуваше, че това, което причиняваме на стаите си е направо жестоко. Даже напротив - разменяхме плакати, пишехме, рисувахме и закривахме всяко кътче от внимателно боядисаните или облепени с тапети стени. Разменяхме си снимки и картинки, надписани с послания, които да гледаме след 20 години и сладостно да си спомняме за младостта си. По-късно пораснахме... Започнахме своите собствени албуми. И сложихме в рамки своите снимки. И всичко започна отначало. И не съвсем.
Появиха се форумите, сайтовете за запознанства, Фотобъкет и други. Снимките ни се дигитализираха и вече рядко се сещахме за рамки и какви ли не други ненужни атрибути. Вместо тях имахме компютър и дискове. А днес улесненията направо ни заляха. Има Фейсбук, където снимките се появяват минути, след като кадрите са заснети, а ние станахме по-изискани - снимките ни се надпреварват за по-добра резолюция и ефекти, научихме се да позираме... и в това няма нищо лошо!
* * *
Фейсбук, що трудове се изписаха, колко изследвания се проведоха, колко специалисти го превърнаха в дрога и в диагноза... А всъщност не е ли той същият онзи албум от полиците, същите снимки в рамките, по които лелите и бабите аууу-каха и ееее-каха. Не е ли споделената ни мисъл, вълненията ни, любимата ни песен...
Направих си страница в сайта. Дори я обзаведох с информация за себе си, намерих си виртуални дружки, свързах се с приятели и колеги от други градове... страни... започнах да споделям снимки, както свои, така и красиви кадри от събития, които са събудили нещо у мен. Щом някоя песен ме докосне, бързам да я споделя, за да докосне и душите на тези, които уважавам и с които споделям обща вселена от интереси и чувства. Бързам, да, фанатично треперя, за да видя дали звуците ще въздействат върху другите така, както са въздействали на мен... И нямам търпение да запиша всяка своя мисъл върху стената си, да нарисувам своя син свят, да го споделя с другите. Диагноза... може би, а пък може и да е просто начин да споделя своята вселена от интереси с другите. И да не ги забравя. Нито да оставя себе си да бъда забравена. И пиша по своята стена, и поставям снимки, също както пещерните хора са драскулили по стените, за да оставят следа от своята наивна мъдрост. Не за да се промотират, а за да се споделят и да се обогатяват. Така моята стена във Фейсбук се превърна в моя крепост. Така посетих света, така опознах хората и техните вселени, така се научих, че единствено комуникацията води до себепознание.
И да, диагноза е сигурно, че се чувствам уютно в страницата си във Фейсбук, но възнамерявам да се отдам на пристрастеността си, за да продължа да живея в своята вселена, за отида на гости на чуждите вселени, за да поканя да посетят и моята...

Неделя, Февруари 13, 2011

Демони и сенки

Когато стъпките отекват в тишината, а на улицата няма нито мравка, която да ги чуе, тогава излизат демоните. Те никак не са тъмни, нито пък грозни, още по-малко имат причудливи форми. Те са просто безплътни, нещастни мисли, които някой тъжен човек е пуснал да се реят. Те причакват някой случаен минувач, който явно е закъснял и бърза да се прибере, за да вечеря и да си легне, вкопчват се в него и с невиждана сила си проправят път до най-съкровените му мечти. И с всеки провален опит те да се изпълнят, демоните се хранят с горист и болка. Ликуват! Търсят как да обсебят всяко кътче от душата на човека, за да се проваля той повече и така те да продължат да живеят охолно. Докато не остане и капка мечта у него и той ги разпилее по улиците, отново сам, отново закъснял и на прага на отчаянието. Тогава демоните продължават своя лов. Причакват нови жертви и така във вечен кръговрат. Демоните ни обсебват, а когато не остане нищо, те се освобождават от ненужната ни душа, за да заловят нова, свежа, щастлива. Понякога се налага да чакат с дни. Да дремят в някой ъгъл докато накрая жертвата им сама им се предложи. И те отново ликуват! Ето такъв демон днес срещнах. Бях закъсняла, вървях бързо и замислено към дома. Изведнъж, пустата улица някак проблясна страха от тъмното, неизвестното, случайните минаващи покрай мен коли и усетих. Демонът искаше да се промъкне в ума ми. Попитах го: "Какво искаш от мен? Почти стигнах! Няма какво да ми се случи вече!" А той презрително се засмя: "Нима не те е страх... поне мъничко... виж тъмният ъгъл там, виждаш ли сянка? не? как? Там е!" Бе мой ред да се засмея: "Страх ме е от всичко. И от ъгъла, и от сенките, които виждам, и от това да си легна с прибрани завеси дори, страх ме е да спя на отворена врата! И какво от това? Дори да ми се случи нещо... Дори сянката да не е плод на моите тъжни мисли, дори да е истинска, дори да е заплашваща, животът продължава. Дори да се слея с тази сянка, най-лошото, което може да ми се случи на този свят е да загубя себе си!" Демонът се смути. Не очакваше да му противореча. Не очакваше дори да проговоря. Очакваше да бъда вече вкочанена, да усещам как е стиснал в длан душата ми и се увива около нея като бръшлян. Но аз, вместо това, проговорих, дори го побутнах леко с ръка, усетих студа, в който е облечен. И той изчезна. Ей така... изпари се. Може би е намерил друга жертва. Може би съм го стопила с топлината на дланта си. Може би той въобще не е съществувал. Може би и той като сенките по ъглите е бил само отражение на собствените ми страхове. Или пък уютно се е загнездил в душата ми и чака да му дам възможност да я обсеби. Но знам, че вече не ми проговори. И съм сигурна, че не ще го направи. Все пак е само един демон. Не е нито грозен, нито зловещ, а е само безплътна нещастна мисъл на един тъжен човек, мисъл, която дебне щастливи хора, за да ги погуби.

Събота, Януари 29, 2011

Малка, лъскава книжка, голяма колкото дамската ти чанта

Този пост е нещо като отговор на въпрос, който ми зададе една позната. И вместо да се карам с нея, аз ще и кажа следното:

Случвало ли ви се е (така де май се обръщам само към жените) да се загледате в списание, което върви с подарък – книга и да изпитате неистовото желание да си го купите само заради пъстрата и симпатична корица на книгата и провокативното и заглавие? Това се случи с мен. И така започнах да чета чиклит – за удоволствие, помежду другото. И всъщност въпреки липсата на дълбок и многопластов сюжет, тези книги са интересни, увлекателни и разглеждат, вместо фундаментални проблеми, всекидневните ни терзания, начина, по който може да се развие животът на всеки един от нас. И не само що се отнася до любовта, но и до работата, приятелството и семейството ни, личния ни свят и самоуважение.

Чиклитът (chick literature – проза за жени) всъщност не е ново явление. Повечето от вас са чували за сестрите Бронте, Джейн Остин, Колийн МакКълоу („Птиците умират сами”), които лесно могат да се класифицират като авторки на именно такъв тип литература. Те пишат за женския свят, за мислите и чувствата и резултатите от тях. В същото време представят архетипи на характери, които реално са съществували и съществуват във всяко едно общество. Горделиви и надменни богаташи и техните различни дъщери и синове, сред които случайно се оказват чувствителни и добри хора; изгубили статута и богатството си аристократи; представители на средната класа, които се стремят към положение и така нататък и така нататък. Реално погледнато това са и героите на повечето автори, независимо от жанра, в който творят. Какво тогава различава авторките на чиклит и защо те често са обект на присмех заедно със своите читателки?

Сюжетната линия на тези романи често преплита любовни афери с драматични сблъсъци с приятели и роднини. Задължителен момент е раздялата, която води до терзания и прозрения. Жертвите, направени от героинята често се оказват по-големи от предполаганото и под въпрос остава самото и съществуване такава, каквато е била. Задължителен завършек е осъзнаването на грешките и осъществяването на въпросната любов. И докато на пръв прочит виждаме една подсладена любовна история от класически тип, под повърхността се оказва нещо повече, а именно същността на нашата психика. Целите, които гоним не винаги се оказват правилни, морални или достатъчни, за да ни донесат щастие. Мнението, което сме изградили за себе си обикновено се разминава с това, което околните имат за нас. И обикновено не съвсем верни. Но това определение за сказанието отново ни води до заключението, че сюжетът и посланията са универсални и не са запазена марка само на чиклита, а на романа въобще. Въпросът остава: какво различава женската проза от останалата литература?

Талантът на изброените писателки е всепризнат. Никой не оспорва стойността на „Гордост и предрасъдаци”, нито пък на „Брулените хълмове”, съвременните писателки обаче са като печат за своите читателки: „манекенка”. Неизвестните за вас (може би) Мишел Куна и Софи Кинсела създават не по-малко интересни романи, отново базирани на „таланта” ни да се поставяме сами в нелепи ситуации, които да ни костват отношенията ни с близките ни. „Размерът има значение” на Мишел Куна представя точно една такава ситуация. И размерът е всъщност размер на сутиен. Или да бъдем точни – сутиенът на главната героиня, която си е втълпила (не без помощ), че гърдите и са прекалено малки, следователно няма да открие истинската любов, нито пък да бъде уверена и успешна в кариерата си. Ето ви нещо забавно, познато на много жени и... грешно. И писателката ни го доказва с едно малко книжле изпълнено с хумор и любов. Ама не от онази: „тя разкопча ципа му и остави неговият (нещо си) да щръкне навън”, а от другата: „тя не можеше точно да разбере какво изпитваше към него, но нещо я караше да търси неговата компания”. Нещо което всички ние правим, когато сме влюбени, но още не го знаем. И това не се случва само на жените. Това се слючва и при мъжете, също както скруполите, притеснението и комплексите. Само че ние си го признаваме. И не само това! – Ние създаваме литературен жанр от него. И цяла издателска индустрия. Всички вие сте чували за Кандис Бушнел и Лорйн Уайзбъргър или поне за „Секса и градът”, „Дяволът носи прада”. Те придобиха известност най-вече с екранизациите си. И всички вие ги видяхте. „Размерът има значение” не им отстъпва, но за съжаление е малко книжле без холивудска версия. И естествено са я прочели предимно привлечените от симпатичната корица (като мен) заедно със сп. Космополитън. Аз обаче не се притеснявам да си призная, че и се насладих. Насладих се още на Балзак, Дюма, Агата Кристи, Жорж Сименон, Пол Дохърти, Оскар Уайлд, както и на много други представители на различни епохи и жанрове. Обаче се насладих и на тази малка книжка. Може би онези интелектуалци, които си мислят, че чиклита е под нивото им трябва да се замислят колко пъти те са се съмнявали в себе си и дали няма да намерят по-увлекателна за неделния следобед тази книжка вместо тежките томове. Може да не ви даде отговор защо гладуват децата в Индия, но пък ще ви е забавно, неангажиращо и лежерно-поучително.

Четвъртък, Януари 27, 2011

Балкански аристократи и изкуство или естетически глад за антибитовизиране

Изкуството, под каквато и форма да е то, е преживяване, вдъхновение, разтуха и един вид вдъхновение. Именно заради това ще ви разкажа за последната си седмица, която беше затрупана от учене, почивки за CSI NY и... изкуство.

Понеделник... изпит по Езикова култура. Притеснение нямаше, нито пък особени трепети от типа в-корема-ми-има-буца, още по-малко такива от вида мисля-че-ще-повърна-мускула-на-прасеца-си. И странното беше, че въпреки неподготвеността си, въпреки досадата, с която се подготвих изкарах 6-ица! (пауза за аплодисменти и благодарности към майка ми, котарака и болящото ми пръстче на десния крак) Обаче вечерта беше доооста интересна. След като Той уреди билети за театър (изживяване, до което до момента не бях имала), решихме все пак да ги използваме. Вярно, студа на вън ме предизвикваше по-скоро да си легна и да чета книжки, от колкото да отида чак до Адриана Будевска и да мръзна на тясно там. Обаче, изненадващо за мен, пиесата се оказа приятна, разтоварваща и много забавна. Кой беше казал, че сме нямали актьори?! Освен някои бургаски „редовни клиенти”, участваха и млади актьори (както скоро разбрах, завършили преди 2-3 години), които много ми допаднаха, а и Тончо Токмакчиев, който, изненадващо, повече ми хареса на театрална сцена, отколкото на малкия екран. Та пиесата се казва „Балкански аристократи” от Любинка Бобич, под режисурата на Бойко Богданов. Казват, че театърът не е за всеки, казват още, че изисква различно око, което да оцени играта, вместо ограничените декори. (Особено в Бургас, където сцената е мъничка и доста износена.) Но е факт, че видях почти пълна зала с хора, които се забавляваха. (дори един дългобрад, сравнително спретнат и... бос чичко, който стоеше зад мен) И те сигурно си падат по американски филмови продукции, и те четат лъскави списания, и те биха предпочели да си стоят на топло у дома. И въпреки това бяха дошли да се насладят на другото изживяване. Та значи, театърът не е толкова... недостъпен за простото и неподготвено око. Което ме наведе на една тъжна мисъл... защо нямаме повече постановки? Повече разнообразни такива? В сайта на АБ видях снимки от 10-ина, което или означава, че са били толкова през последната година, или са били толкова „хитовете” с разпродадени билети. При толкова млади режисьори, толкова млади писатели, къде са ни новите, нестандартни, забавни сценарии? Още повече, че талантите не са концентрирани в столицата, те не са всичките родени там. И ако е възможно всеки месец да се прави по една нова постановка, която да пълни залите, защо това се случва 3 пъти в годината? Защо се ограничаваме до фестивали, вместо да се срещаме с театъра, когато пожелаем? Тези въпроси стоят в мен цяла седмица, без отговор. В процеса на търсене на инфо за младите актьори в пиесата, попаднах на страница във ФБ с целия випуск, от който са те. Всъщност, повечето от младежите участват във филмови и телевизионни продукции. („Стъклен дом”, „Тилт”...) Може би е вярно, че не всеки актьор е годен за сцената, а пък и във филм е по-лесно да се играе заради наличието на дубли и възможността за презаснемане на сцените, ала в същото време ми се струва по-голяма тръпката от контакта с публиката. Защо вековната театрална традиция бива изместена от новото изкуство, новата индустрия. Реално, от филм сепечели повече от продадените билети в театъра, но това произлиза от по-голямата реклама, по-широкия достъп и повечето възможности, които предлага киното и телевизията. Но ми се струва, че разликата между киносалона и театралната зала не е много голяма за нас – „потребителите”, а разликата в „продукта” е... космическа. Навярно никой няма да се откаже от филмите (аз още по-малко), но ако има условия, ако има новости и увлекателни пиеси съм сигурна, че много от нас ще намерят време между прожекциите да отидат и на театър. Просто, защото изживяването е различно. А ние страдаме от липса на изкуство, ама истинско и разнообразно такова. Ежедневието ни става все по-напрегнато и естетиката все повече се битовизира. А не трябва да е така. Хората търсят естетиката в дома си, в офиса и се ограничават до това да гледат телевизия и дори тя се превръща в част от ежедневието им – спират да я забелязват, а тя, за да отговори на новите потребности, се политизира, икономизира, криминализира... Къде остава културата в ежедневието ни? Нищо чудно в това, че моралните ценности се изменят! Книжките с приказки, увлекателните романи, хубавата пиеса се превръщат в анимационни филмчета, приключенски филми и драми. Моите адмирации за постигнатия напредък в ефектите – те наистина допринасят за изживяването на историята, ала преживяването от съприкосновението с героите, с техните чувства става студено. Делящото ни стъкло, дори опитите за 3D съживяване ни отдалечават от натуралното изкуство. И ако ни е необходимо това ново филмово и телевизионно приключение, то, от къде на къде, ще забравяме за старото? Кой ни е втълпил, че не ни трябва да отидем на театър, когато същата пиеса има филмов вариант? В края на краищата това са две различни неща. Две далечносвързани роднини от семейството на изкуството. Не трябва да затриваме извора на една наслада за сметка на друг.

И знам, че пишейки това аз просто коментирам, дори не се доближавам до някакво решение на своите терзания, но ако дори един човек се замисли, дори един човек си купи билет и дойде заедно с мен на следващата пиеса (въпреки че не знам коя ще бъде тя) то ще се радвам, за него, не за себе си, защото ще е намерил още един начин да се отърси от ежедневните си глупости и ще е изпитал ново изживяване! Така че – не се битовизирайте, не търсете естетиката в нова рокля или нов диван, а потърсете красотата в другите и форми – отидете на изложба, вижте театрална постановка, организирайте си фотопикник, прочетете книга, а после ви каня на по виртуално питие, за да ми разкажете. Може и на реално! Стига да ми разкажете нещо истинско. Нещо красиво!

Събота, Декември 25, 2010

Из размислите на един котарак-философ vol. 01

"Бъдни вечер е... Масата е подредена, всички гледат лакомо към съдовее пълни със... зарзават. Като стадо крави на паша примляскват в очакване на празничната вечеря. И ако трябва да бъдем честни ухае невероятно, но поради някаква причина, колкото и да се въртя около масата, да се усуквам в краката им, да мъркам и да се правя на сладък от нея не изпада нито едно пилешко бутченце, нито късченце мръвчица... нищо! В купата са ми сипали нещо, което очевидно трябва да наподобява месо, но по-скоро има вкус на маратонките на "татко" или на един непран чорап на Анджела, който бях примъкнал под фотьойла. Сигурно заради това не ми подхвърля нито парченце - сърди ми се, а колко и е пълна чинията... И как яростно боде с вилицата, ще каже котарак, че не е дъвкала ботуши от една седмица! И каква е тази радост и празнично настроение. Сигурно заради "мама", тя нещо ми се губи напоследък докато си дремя в хола. Само бабата повтаря "уй на баба момчето, колко си сладичък, колко си голямо момче станал...." бррррххххххх, досада! Я дай да видим елхата...

Пххххх, има вкус на балатум. И какви са тия шарении по нея?! Яяяя, колко са лъскави... само да ги хвана, само мъъъъъъъъъъъничко ми трябва, ох, защо ми бягаш, ей!, стой!, чакай!, аааааар ще те набарам аз!
- Томас! Остави елхата на мира!
Анджела пък какво иска? Тя не си играе с нея. Виж какви лъскави топки има окачени по нея, аз ако бях на нея щях да ги гоня цял ден из къщата. Да де, само да ги съборя! Уф, защо не падат? Аааааааа! Изморих се! Тия празници са толкова изтощителни... само веселие, радост и непадащи топки... от елхата де, моите са си на място! Или поне за сега! Дай да си полегна, че после подаръци ще отваряме. И ще слушаме песни, и ще гледаме филми с хепи енд! Колко е хубаво да е Коледа, всички да сме у дома и да има къде да се сгуша, да си дремна... Колко е приятно да се чувстваш коледно... като един истински коледен котарак..."