събота, юни 11, 2016

СредноЩна среЩа с "Десетте хиляди сълзи от мъка и щастие" на Елизабет Ким

Едно от новогодишните ми обещания бе да споделям всеки месец в блога за книгите, които чета. Причината да включа този "обет" беше, че през януари бях затрупана от страхотни фентъзи истории, които си плачеха да бъдат препоръчани. Но се ограничих с кратки размисли в Goodreads и така и не обелих дума по въпроса. А и в крайна сметка, новогодишните обещания се пишат, за да бъдат забравени още през февруари. 

Тази книга, обаче, остави у мен едно доста странно усещане. Хем ме уби за кратко, хем ми се плачеше, хем ми се буйстваше, но в крайна сметка реших просто да обеля думичка. Четох я на английски и мисля, че не е превеждана на български. За мен това е пропуск. Книгата си заслужава!


"Ten Thousand Sorrows" е автобиографична книга, разказваща историята на една жена с наистина трагична история. Елизабет Ким е плод на кратък романс между корейка и американски войник. Младата Омма не се вписва нито в семейството си, нито в подредения патриархален живот в селото си. Заминава за Сеул и там се влюбва в своя американски герой. Наивното момиче се озовава само, бременно и се завръща в селото си с разбито сърце - войникът няма никакво намерение да я вземе със себе си. Той е получил това, което е искал. 

Омма обаче не е приета с отворени обятия, не че го е и очаквала. Заживява сама на края на селото и по всяка вероятност ражда сама. Отглежда дъщеря си в крайна бедност, но с всичката любов и въображение, на които е способна. Заради срама, който донася на семейството си, майката бива убита - пред очите на малкото момиченце. Самата Елизабет се озовава в мизерно сиропиталище, след което е осиновена от семейство християнски мисионери в Америка.

И тук обаче животът й не е лесен. В малкото градче, в крайно фундаменталистко баптистко семейство, Елизабет просто не се вписва. Колкото и да се старае, не може да отговори на високите изисквания на осиновителите си, трудно намира среда заради очевидните си азиатски черти и преживява мъка след мъка. На 17 години я женят принудително за мъж от църквата й. Вместо хепи енд, Елизабет получава нов ад - насилие, побой, изневери и психологически натиск. Забременява тайно и се решава на развод едва когато поредното насилие над нея става в стаята на дъщеря й, докато детето спи.


Младата жена преобръща живота си отново, става журналист и отглежда сама дъщеря си. Но е вече крайно увредена от годините критики и вече вграденото усещане, че не е човек, че не заслужава да е жива. Мислите за самоубийство я преследват денонощно и оцелява единствено заради детето си. Започва да се възстановява, благодарение на дъщеря си и израства като човек и жена в нейно име. 

Книгата потвърждава това, че всяка строга и радикална система от разбирания е еднакво увредена и нанася само вреди. Независимо дали става дума за изкривените патриархални схващания на закостенялото общество, избирателното прилагане на религиозни норми, или просто законите в една страна - резултатът е същият. Произвеждат се изкривени и повредени хора. А ако са различни, свободолюбиви, талантливи и живи по природа, щетите са още по-тъжни. Те не могат да намерят място нито в тази среда, нито извън нея. Защото навън раните им са още по-съсипващи. 

Съществуват някои критици, които смятат "Ten Thousand Sorrows" за изкривяваща действителността фикция. Може пък и да е вярно, но на мен цялата история ми прозвуча искрено. Дори да има части, които са плод на въображението на Елизабет Ким, не смятам, че написването им е било умишлено, с цел драматизъм или по-високи рейтинги. По-скоро тези части са се запечатали по този начин в паметта й, тъй като самата тя е била в тези ситуации. А неволите винаги изглеждат по-трагични и безнадеждни, когато са част от твоя собствен път. 


Като жена, стоя между патриархалните схващания и феминизма. Смятам всяка крайност за порочна и вредна. Но тази книга остави у мен едно усещане за благодарност, че съм се родила в женски род. Животът на Елизабет се променя и придобива смисъл след раждането на дъщеря й. Младата жена я обгражда с толкова много любов, че детето се превръща в нейна мисия, помага й да оцелее. Смятам това за привилегия на пола ни. Защото каквото и друго да се обърка, ние винаги ще имаме възможността да дарим живот и той да ни осмисли като същества. 

Най-силно впечатление у мен остави това, че Ким все още е способна на оптимизъм и равновесие. Намерила е начин да оценя и обича осиновителите си. Развила е истински семейни отношения с тях. Успяла е да се научи да се вглежда в себе си и да прави изводи от провалите си. Впечатляващо е и това, че се е съгласила да разкрие тази история пред света, при това от първо лице. Дори половината от тези неща да са се случили в действителност, по начина, по който ги е описала, издаването им само по себе си е геройство. 

Накрая, но не на последно място, много хора определят книгата като депресираща и тежка. Да, в страниците й се крият страшно много тежки моменти. Но самият тон е доста по-оптимистичен. В крайна сметка, ако това сираче може да оцелее и да се превърне в стойностен човек, надежда има за всеки, който се озове в тежка ситуация. Въпреки всички грозни сцени и тъжни моменти, книгата не остави у мен тежест, не ме натовари. Напротив - зареди ме с оптимизъм, че всичко е възможно. 

П.С. Озаглавила съм поста "Десетте хиляди сълзи от мъка и щастие" на Елизабет Ким, тъй като самата тя споделя, че според вярванията на майка й, животът се състои от десет хиляди мъки и десет хиляди радости.

сряда, юни 08, 2016

В последния момент. Или след него.

Липите бяха натежали с цвят. По клоните им имаше повече цветове, отколкото листа. Ароматът им също тежеше във въздуха като увиснал на крайчица на онзи сивкав облак, изгонен в ъгъла на небето. Всичко – от липите до жегата, разказваше за едри капки дъжд, които може би щяха да се изсипят над града нощес, за да измият следите от стъпките ми по тротоара. Нямах нищо против. След репортерското кардио тип „събитието-започва-след-10-минути-а-пътят-ми-до-там-е-14“ не бих имала нищо против дъждът да умие и мен. 

За съжаление, мечтаната буря трябваше да стане мечтана още най-малко два часа, когато работното време щеше да приключи, а дъждът щеше да бъде удобно извинение да си остана на дивана. Преди това, обаче, в списъкът със задачите ми имаше най-малко четири спешни и поне две отложими точки. Кардиото трябваше да продължи, по възможност без утежняващи обстоятелствата подробности като буен летен дъжд, от който спасение няма. 

Но уви! Ако си мечтая да се спъна в торба с пари в продължение на една седмица, най-близкият до мечтата резултат биха били 20 стотинки на тротоара. Но дори за миг да си представя колко хубав би бил един дъжд в този момент и изведнъж изгоненият в ъгъла облак решава да се разбунтува. 

Една пресечка с бърза крачка и облакът бе над мен. Или просто аз се озовавах в ъгъла, в който бе допреди малко той. Още една пресечка спринт и се чу първият гръм. Към средата на третата пресечка съм бях мокра до кости и проклинах себе си, че не съм взела чадър. Най-близкото нещо до подслон бе някакво квартално кафене, чийто контингент изглеждаше твърде подозрителен за деловото ми облекло от рокля над коляното и тънък шал. Реших да се ориентирам към вариант 2 – две пресечки и съм у Прабългарина, където можех да изстискам литрите вода от дрехите си и да изчакам края на бурята. 

Обадих се, че задачите за деня отпадат и позволих на Мария да ме облече в анцуг, докато се разправя с неделовия вид на деловото ми облекло. Димо се занимаваше със задълженията си на голям брат, а именно сричането на поредната детска книжка, тъй като „Лили трябва да слуша хубави приказки, за да порасне голяма и да могат двамата да си играят“. 

Прабългарина тъкмо се бе прибрал от някаква делова среща и побърза да сложи кафето и да седнем на приказка. Аз бях в авторски блокаж и не можех да си намеря сюжетите из тоновете информация в главата си, за това се занимавах с разработването на профилите си в социалните мрежи. Той пък току що бе сключил сделка и се чудеше дали да не си почине малко и да се порадва на децата. 

Снимка: flickr.com
- Като те слушам, може би и ти имаш нужда от нещо такова...

- О, не, не. Проблемът ми не е умора, - отвърнах аз. – По-скоро съм в онова състояние, в което не мога да се насиля да седна и да започна нещо. Знам, че ако го направя, мисъта ми сама ще тръгне, но не мога да се насиля.

- Ти к`во? Да не се върна в тийнейджърските си години? Имам домашна, ама тя е за понеделник, значи ще я напиша в неделя вечерта... след полунощ, - засмя се Борис. – Знам, че жените по принцип обичате да се подмладявате, ама чак пък толкова...

- Е, рекорд гоня! – отвърнах аз.

- То хубаво, ама накрая да не го изиграеш Бенджамин Бътън и да те пишат по вестниците?!

- Стига да не се налага сама за себе си да пиша, всичко е наред...

Въпреки шеговития тон на Борис, думите му ме накараха да се замисля. Отлагането на задачите уж наричаме детинско, но всъщност голяма част от нас го правят. Някои отлагат медицински прегледи, други ремонтите вкъщи, трети отлагат всичко, което би могло да бъде отложено, дори да са наясно с последствията. Сроковете от задължителни стават пожелателни, а санкциите се свиват, тъй като... нека си го признаем... едва ли можем да намерим заместник, който да спазва срокове. 

Казват, че светът става все по-забързан, ежедневието ни се развива на по-високи обороти. Дали самото време се свива, превръщайки минутите в секунди, или ние ставаме по-бавни? Може би трябва да възложим на екип от учени да изследват физиката на времето и пространството. Вероятно нещо се е променило в природата и нейните закони и нашето елементарно тяло и мислене не може да влезе в крак.

- Не ми казвай, че ти нищо не отлагаш и нищо не оставяш за последния момент, - измрънках след кратък размисъл. – Просто няма да ти повярвам.

- Хм... Напоследък имам толкова много на главата си, че работя на такива бързи обороти... Нищо не може да бъде отложено. Времето е пари, далинг.

В този момент Мария влезе и се стовари на дивана до мен.

- Оставих ти роклята да се суши, но ако няма да ходиш никъде, ти препоръчвам да си останеш с анцуга, `щото не вярвам да изсъхне скоро. С тоя дъжд и захлаждането, може и до утре да се суши, - усмихна ми се тя. – Между другото, Бори, предната тел все още чака да бъде закачена...

Аха! Хванат на мястото на престъплението! 

- Оооо, господин Нищо-не-отлагам-живея-на-пълни-обороти, госпожата май ти е възложила задача, която си оставил за последния момент?! – засмях се аз.

- Последния момент? Той тоя момент беше преди три седмици. Оттогава пускам по половин пералня, че дрехите да се съберат на простора, коет` с малко бебе е доста сериозно предизвикателство, - озъби се приятелски Мария. 

Прабългарина се ухили смутено.

- Окей, окей, отивам. А ти не злорадствай толкова! – посочи ме с пръст Борис. 

Мария ме погледна учудено и също се ухили. Обясних й с две думи какво сме си говорили и тя се засмя. 

Снимка: doonlibrary.wikispaces.com
- Всички го правим. Аз искам да отида на фризьор от месец, ама все си намирам друга работа. Време мога да намеря, но извиненията да си стоя у дома и да не се занимавам с това са много повече. Трябва да мина и през офиса, но понеже не искам да ме затрупат със странични неща, се оправдавам, че съм в майчинство и бебето ми заема цялото време. А всъщност нищо не ми коства. 

- Ама като приключиш с тези задачи ще ти е толкова приятно и спокойно... Не чувстваш ли напрежение, като ги отлагаш?

- Да, напрежение има, то ще олекне като си свърша работата, ама тогава какво ще ми заема вниманието? За какво ще се притеснявам? Нали трябва да има какво да ме държи под пара, какво да очаквам... Ако ти седнеш и за една седмица изпишеш всичко, което ти е в главата, после ще изпаднеш в безтегловността на „ами сега“?! Същото е с всяка друга задача. Приключването на една, означава затрупване с нови 10, част от които трябва да си поставиш, за да има какво да очакваш, другата пък сама те намира. 

- Да, и отлагането е единствения начин да забавиш крачка.

- Именно! – усмихна се Мария и отиде да провери майстора на терасата. 

Междувременно, Димо захващаше друга книжка, решен да изчете на Лили всички налични... Нетърпението на детския ум, преди забързаното ежедневие да го научи да дава живота на пауза...

събота, март 05, 2016

Ех, мечти...

Из подслушаните мисли и разказите, разнасяни от вятъра:

"Имам една голяма мечта...

Искам да живея в огрооомна къща. С двор! С големи прозорци, които да гледат към добре поддържана градина, със салон и частни покои, с голямо антре и високи тавани, с библиотека и кабинет. Има само един проблем - хич не разбирам с градинарство. Така като ме гледате - представяте ли си ме да въртя мотика и да обръщам земята с лопата?

Снимка:  gardendesignidea.com

За това ще ми трябва градинар. Ама красив - добре сложен, с екзотични черти. И да разбира от тая работа. Да знае кога семената трябва да легнат в лехите, кога да се заровят луковиците в земята и как да се полива градината, за да преживява всеки следващ сезон. Аз обещавам - ще работя неуморно, в едно с градинаря. Ще му помагам, ще следвам съветите му неотлъчно и ще правя каквото ми каже. 

И когато градината се възроди напролет, когато раиграса поникне, а ароматът от тежките цветове яхне лекия ветрец, ще се хванем за ръце и ще се поздравим с добре свършената работа. Ще му предложа чаша от старото си вино, за да отпразнуваме новия живот, който сме създали заедно. Ще вдигнем наздравица - за идните луни и сезони и за разцвета на моята градина!...

Но ако работя толкова много и живея в такава огромна къща, със сигурност ще ми трябва иконом. Някой достолепен старец, който бащински да ме поздравява с "Добро утро" сутрин, носейки поднос с кафе и топли кифли. После да ми помага да сложа връхната си дреха и под ръка да ме води в градината. Да ми носи кошницата с градинарски инструменти и да не забравя да подшуше "Не се уморявайте, довечера Ви чакат гости". 

И когато реши, че вече ми стига работата, да ме прибира в къщата, да сваля палтото от раменете ми и да поставя пред креслото леген с топла вода и соли. И след като разтрие уморените ми крайници и ми помогне да се подготвя, да ме води в салона, където да посрещна посетителите си. 

Ама за да ги посрещна както си трябва, ще ми бъде нужен и готвач. Първокласен! Най-добрият от най-добрите! Да знае за кулинарните вкусове на всички народи, от всичките краища на света. Той ще приготвя всяко ястие с любов и въображение, но точно както го обичам. Ще подготвя вечерите за приятелите ми и ще ме изненадва с хубава закуска, за да имам сили за градината си. 

Но за да имам всичко това - голяма къща с градина, добре сложен и чаровен градинар, иконом и готвач, ще ми трябва богат съпруг. Е, тук вече идва проблема. Отдавна знам какво търсят богатите ергени. Е, аз нямам нищо общо с предпочитанията им... На първо място... не са много богатите ергени, които искат да сключат брак с хилав и невзрачен 38-годишен мъж, без пукната пара..."

петък, февруари 19, 2016

Обади се на баба!

Баба е пенсионерка. Запълва си времето с някой друг сериал, манджичка, експерименти с кулинарни предавания, тук-там плетки, невинните клюки в квартала. Баба мисли за децата и внуците си, но знае, че те си имат собствен живот и кротко чака някой да се присети - да й се обади, да я посети, да опита от гозбите й. Баба никак не е глупава. Едно време е била на твоето положение - работела е, дечурлига е гледала, ходела е при мама и баба да ги види, опитвала се е да балансира живота си, също както ти правиш. Но Баба е мъничко самотна, от време на време тъжна, притеснява се за теб.

Снимка: Венцислав Гълъбов
Тарикат Тарикатков налучква телефонния й номер. Баба има GSM, ама предпочита да приказва с чуждите баби по наземната жица - някак по-естествено й идва. Баба вдига телефона. Отсреща се чува окаян глас. Баба настръхва. Първото, за което си помисля, понеже е майка и баба, са децата и внуците й. И понеже окаяният глас е притихнал, измъчен, говори тихо и пресипнало, Баба пита "Ти ли си майче?/Ти ли си бабо?". "Аз съм!" - отговаря измъченият глас. И започва да разказва трагична история за тежък инцидент, болест, злополука, катастрофа и какви ли не катаклизми. Баба вече не слуша. Баба си представя рожбичката си - притихнала, измъчена, някъде там...

Измъченият глас моли Баба да намери пари. Много пари. И да ги предаде на някого, за да се реши проблемът. И Баба го прави. Понеже като си представи мъките на рожбичката си и я изпълва една такава страхотна сила и тя е готова на всичко, способна на всичко. Баба намира парите и ги дава на Тарикат Тарикатков. Той изглежда сериозен и представителен. А всъщност е поредният измамник, възползвал се от доброто сърце на Баба. А тя му позволява. Не защото е глупава, а защото те обича!

Обади се на Баба днес! Питай я как е. Посети я. Обясни й какво се случва и я инструктирай как да постъпи, ако окаян глас я потърси по телефона. Баба ще разбере. Баба не е наивна. Просто вероятно не се рови в интернет колкото теб. Новините честичко я подминават. Пък и Баба те обича... Когато й се обади окаян глас не се замисля първо за вестниците. Но ако й обясниш, Баба ще те разбере.

Предложи на Баба да използва спестяванията си - да ги вложи в нещо ново, което да й помогне у дома, да направите ремонт на кухнята, да я изпратите на почивка. Нека парите отидат за нещо хубаво, вместо в джоба на Тарикат Тарикатков. Ако Баба е решила да вложи скътаните пари в нещо за внуците, заведи я в банката. Ако Баба е решила да си ги къта за друго, предложи й сметка, влог, вместо празния буркан за ориз и старата чанта в гардероба.

Баба е живяла в друго време. Направи Баба гражданин на 21-ви век. Тя не е съвсем неспасяем случай. Научи я да не вярва на окаяни гласове. Да ти звъни на теб, да търси полицията. Научи я да чете внимателно новините и да не вярва на всичко. И, моля те, обади й се. Обаждай й се когато можеш. Дори само за минутка - да чуе, че си добре, да я попиташ и тя как е. Така, с един куршум ще уцелиш два заека - сърцето на Баба ще е щастливо, а Тарикат Тарикатков ще загуби една потенциална жертва. 

Обади се на баба!

вторник, ноември 24, 2015

Приказки за войната, религията и 1001 нощ

- След няколко години, когато султанът умрял, Маруф се възкачил на престола и дълго управлявал страната в мир и благочестие. Султан Маруф не забравил бедния селски орач, в чиято нива намерил вълшебния пръстен, и го направил свой везир и пръв съветник... Край! - чух гласа на Прабългарина, вървейки по коридора. Спрях се и скришом заслушах разговора му с Димо. Обичам начина, по който Прабългарина чете - напомня ми на моя дядо, как той ми четеше приказки. Има нещо подобно в самата му интонация. 
- Не може ли още еднаааааа! Моля, моля, моля! - размрънка се Димо. Опитах се да си спомня дали и аз така съм мрънкала. 
- Не, време е да спиш! Днес вече прочетохме две! 1001-ата нощи ще продължат и утре. 
- Офф, добрее! - измрънка последно Димо и чух прошумоляването на завивките. Още минутка щеше да се цупи, но след това щеше да заспи - знаех го не само от Борис и Мария, но и от личен опит - гостуванията на дребния у нас, когато двамата бяха в Пловдив на изследвания за бебето. 


Когато чух Борис да се надига от леглото и да гаси лампата, зачаках на вратата на всекидневната. Двамата тихомълком влязохме вътре и се пльоснахме на диваните при Тер и Дрън-Дрън. 

- Арабски приказки, а? - попитах аз.
- Честно, това ли четете? В тая ситуация в момента? - опули се Дрън-Дрън.
- Точно заради тая ситуация, Спасе! 
- Съгласен съм с Прабългарина! Детето трябва да ги чуе и тия приказки! - вметна Тер.
- И аз подкрепям, само малко се учудих... - опитах се да се намеся, но в това време двамата най-емоционални членове на нашата групичка вече бяха започнали словесната война. 
- Мислиш ли, че настоящото положение е много подходящо да пълниш главата на хлапето с ислямски фолклор? Що не вземеш направо да го пратиш на екскурзия до Сирия? Или я по-добре скокнете до Белгия и намерете някоя връзка там. Той вече е на подходяща възраст да влезе в играта... - започна да се пени Дрън-Дрън.
- Спасе, в ред ли си? - сръчка го Тер.
- Глупости говориш! Точно затова му ги чета тези приказки - искам да порасне здравомислещ човек, а не ограничен хейтър, който си мисли, че всички мюсюлмани са "мръсни терористи", - поде Борис и се смръщи. - Ти мислиш ли, че всички мюсюлмани са терористи, Спасе?

Тук Дрън-Дрън вече бе поукротил страстите, отчасти заради лактите, които Тер забиваше в ребрата му. Облегна се едва забележимо назад и вдигна единия си крак върху другия. Хвана глезена си, все едно за кураж, и направи примирена гримаса. 

- Ми, не... ама все пак мисля, че не е много уместно, защ...
- Кое не е уместно? Да уча сина си, че има и друга страна на нещата? Че и в арабския свят има изкуство, култура, красота? Че различната религия не е задължителен знак за неандерталщина? - започна да набира скорост Борис, макар с тих тон. Така ядосан изглеждаше доста внушителен и страшен. Чак очаквах от ушите и носа му да започне да излиза пара. 
- Може би си прав... - съвсем се покори Дрън-Дрън. 
- Не може би, а направо съм си прав - и Прабългарина се отпусна назад в креслото си и театрално тропна с ръцете си върху подлакътниците. Все още беше изнервен, но започваше да се успокоява. Сякаш винаги разбираше кога започва да печели спор и бързо се успокояваше.

- Искам Димо да разбере, че светът е страшно пъстър. Аз съм пътувал много, бил съм обект на дискриминация, смятали са ме за крадец и престъпник, само защото съм българин. Искам той да порасне толерантен и разбиращ. Да си отстоява правата, но да не мрази безпричинно.
- Има и нещо друго, - намеси се Тер. - Дори тези с бомбите не са по рождение зли и кръвожадни хора, а по-скоро са станали жертва на страхотна манипулация, на ситуацията, на времето си. С тях няма начин да се разбереш без пушка, но това не ги прави животни! Плюс това, без да изпадаме в конспиративни теории, нормално е да отвърнат на удара, когато някой ги нападне. Друг е въпросът, че тези кръвопролития не са нужни на никого! Те не оправят ситуацията!
- Съгласна съм, - обадих се и аз. - Ако отгледаме негативно настроено поколение, рискуваме да изкривим историята...

Тук тримата се ококориха и впиха очи в мен, вероятно в очакване да дам някое от "енциклопедичните си обяснения", както ги наричаше Тер.

- Напоследък много мислих, - започнах аз послушно. - Дали хората са се чувствали по същия начин миналия век преди големите войни? И как ще разказваме един ден на децата и внуците си за началото на този конфликт? Непрекъснато излизат разни досиета и информации за Втората световна, например. Колкото и отвратителни гаври и зверщини да е имало по онова време, тук-там има и малко фолклор - изкривени факти и процеси, а други неща пък остават скрити, тъй като сме негативно настроени към едната от страните в конфликта. Същото е и сега. Ако оставим децата си да се настроят срещу всички изповядващи религията, която група хора използва като извинение за агресията си, тази война може да се проточи с векове. `Щото тя религията не е виновна. Нито един Бог не тика оръжия в ръцете на хората и не ги праща да требят себеподобни. Хората правят бомбите, хората ги мятат по други хора. Ама шивачът Маруф не е виновен за това, че някой си там е решил, че иска да трепе наред! 
- Да, разбирам те, права си, - подхвърли Тер и замислено взе да потърква брадичката и долната си устна с пръсти. Обикновено го правеше, когато някой му даде материал за умствена гимнастика.
- Ето! Анджи ме разбира! - тропна отново Борис. - С нея поне ще се съгласиш ли, Спасе?

Дрън-Дрън само кимна, след което ме погледна и аз му смигнах. С Тер бяхме укротили още един сблъсък между двамата - с малка доза разум. Но дори и в момента не съм сигурна дали наистина нещо не се обърна в ума на Спас, защото няколко дни по-късно видях, че бе извадил своето томче с приказките на Шехеразада. 

петък, ноември 13, 2015

Мама и татко...

Димо бе част от "фамилията" вече близо година и половина. Той бе страхотно хлапе - с усет към думичките и невероятна жажда за знания. Борис го бе осиновил предната пролет, но още в първите седмици детето се превърна в редовен член на литературохоличния ни клуб. Компанията му ни вдетиняваше и внасяше едно по хлапашки весело настроение - приказливостта му, любопитството му и шеметната сериозност, с която се наместваше в разговорите със своята 5-годишна логика. 

Мария го обожаваше! Борис също! Тримата бяха истинско, неразделно семейство, въпреки опасенията на Прабългарина. Още в началото бях отличена със званието леля и кръстница, което произтичаше от факта, че бях една от малкото жени в компанията и единствената, която не изпитваше панически страх от това да остане насаме с хлапето.


- Лельо Анджи, ти имаш ли си мама и татко? - попита ме Димо докато се разхождахме из есенните улици и подритвахме опадалите листа. Това бе новата ни любима игра.
- Да, слънце, имам си, - отговорих аз.
- Ама истински ли?
- Съвсем истински. Искаш ли да им отидем на гости?
- Да, да, да! - запляска с ръце Димо. 
- Хайде, само да звънна, че отиваме, - отвърнах аз и извадих телефона си. Майка ми се зарадва, особено като споменах, че отивам с Димо, и веднага се залови да прави курабийки. 

Прекарахме сутринта при нея. Татко показваше на Димо как се разглобява някаква машина и му обясняваше нещо, а майка хубавичко го натъпка с вкусните си бисквитки. Котаракът се възползва от ентусиазма на хлапето и завъртя изтощителна игра с него, след което двамата се проснаха до нас на дивана и се заслушаха. Ние си говорехме общи неща - за курабийките, за компанията, за работа. Дойде време да се прибираме и двамата с Димо се сбогувахме. Излязохме от кооперацията и продължихме с играта с листата.


В един момент детето се спря и предложи да седнем на пейка в близкото паркче. Съгласих се - времето бе прекрасно, опадалите листа ухаеха омайно на есен, а следобедното слънце припичаше приятно. 

- Лельо Анджи, твоите мама и татко са много яки!
- Нали! И аз си ги харесвам. Ама и твоите са готини. 
- Ама не са ми истински... - тъжно отбеляза Димо. - Иска ми се да бяха по-истински. Като твоите!
- Защо? - попитах аз.
- Ами... ей така. Щеше да бъде много хубаво!
- Защо, слънце? Те и сега са ти истински мама и татко, само дето не са ти рождени. Но понякога точно това ги прави повече мама и татко, тъй като те искат да ти бъдат такива. Семейството е когато хората се обичат, слънце!
- Да, ама... - взе да мотолеви Димо и да човърка с пръстче по дънките си. 
- Ама...? - въпросително взех ръчичката му в своята.
- Ама са Борис и Мария! - отговори Димо, все едно това обясняваше всичките му притеснения на света. 
- Не те разбирам, - направих се аз. Всъщност ми беше напълно ясно за какво говори, но исках да го изкопча думите от него.
- Не знам. Как да са ми мама и татко като им викам Борис и Мария... - отбеляза най-накрая Димо.
- Ами... слънце... защо не ги наричаш мама и татко?
- Ще ми се смеят...
- Глупости. Никой няма да ти се смее.
- Може да ми се разсърдят...
- Защо пък да ти се сърдят? Даже си мисля, че ще им е приятно, - усмихнах се аз. 
- Мислиш ли? - обнадеждено ме попита Димо. 
- Да. Направо съм сигурна!

Истината е, че детето бе наистина привързано към двамата, но като повечето осиновени деца му бе трудно да се отпусне, въпреки че Димо и Мария правеха всичко по силите си да му дадат цялата си обич. Истинският проблем, обаче, се коренеше във факта, че два месеца след сватбата Мария забременя. И сега, в очакване на бебето, Димо се чувстваше странно.

- Знаеш ли, мисля че и за бебето ще бъде по-добре да им казваш мама и татко, - след кратък размисъл казах аз. Двамата вече бяхме тръгнали да се прибираме. Скоро Прабългарина щеше да дойде да го вземе. 

Димо само ме погледна въпросително.

- Така бебето няма да се чуди защо ги наричаш по друг начин, - добавих.
- А те нали няма да ме върнат като дойде бебето? - с притеснение каза Димо. Вероятно цял ден е искал да зададе точно този въпрос, но едва сега събра достатъчно смелост. 

Спрях на място и приклекнах. 

- Слънчице, мама и татко никога няма да те върнат. Ти си вече техен син и те винаги ще те обичат. Ще обичат и бебето, но ще обичат и теб. Ти ще си имаш сестричка, която също ще те обича. Никой няма да те върне! Просто семейството ви ще порасне. Вярно, сега ще станеш батко и ще трябва да им помагаш в грижите за бебето, но това не означава, че те ще обичат сестричката ти повече. Просто тя е по-малка и има нужда от повече грижи. 
- Аз искам да се грижа за нея. Искам да бъда най-добрият батко на света! - ухили се детето. Почти видях как напрежението се свлича от раменете му и върху бузките му се разля спокойствие и радост. 
- Добре, скоро ще имаш тази възможност, - добавих аз и двамата продължихме, подритвайки листата по тротоара. Зачудих се дали и как да кажа на Борис за този разговор.


И докато размишлявах по този въпрос, неусетно бяхме стигнали пред блока ми. Край входа стоеше Борис, скръстил ръце и леко притеснен - бяхме позакъснели малко. Щом ни видя, се успокои и се усмихна широко. Потръпваше от вълнение, сякаш цял ден бе чакал да дойде време да прибере сина си и да го прегърне. Димо подръпна ръката ми и тихо прошепна... "Виж, татко е там и ни чака..."

понеделник, юни 22, 2015

Клишета и петолиния


Музика струеше от открехнатия прозорец на първия етаж. За съжаление, модерното строителство издигаше жилището на около 2 метра от фоайето и от улицата трудно можеше човек да надникне в стаята. А пък и да успееше, зад прозореца се криеше нова преграда – дипли от пердета от органза с изрисувани по тях цветя. През тях преминаваха само упоритите слънчеви лъчи, в едната посока, и тънките писъци на цигулката - в другата. 



На пейката край входа стоеше възрастен човек. Сигурно бе поне на 70, макар спокойната му усмивка да смекчаваше дълбоките бръчки по лицето му и той изглеждаше по-млад. Разкривените от възрастта крака бяха леко разкрачени пред дървената пейка, а между тях стърчеше бастуна, върху който старецът бе подпрял ръцете си. Човекът бе затворил очи и леко потрепваше при всяка извивка на звуците. Оредялата му дълга коса бе прибрана в хилава опашка, която се спускаше по превития му гръб. Мъжът излъчваше мир и спокойствие. Сякаш в момента се намираше в най-вълшебните поля на въображението си и нищо и никой друг не съществуваше на земята.

Когато звуците започнаха да замират и лъкът за последен път се приплъзна по струните, човекът не помръдна. Едва около минута-две по-късно старецът отвори очи и в тях се разля всичката мъка на света. С треперещи пръсти той вдигна ръка към ризата си и извади от джобчето бяла памучна кърпичка на тънки сини райета. Докосна я до крайчеца на очите си и след това я прибра обратно в затвора й. С усилие, което явно му костваше доста, се изправи, погледна за последно към третия прозорец от първия етаж, откъдето бягаха звуците от цигулката, след това въздъхна. Стисна бастуна в ръка и достолепно закрачи надолу по улицата. 

Двамата с Тер стояхме в малкото квартално кафене отсреща и се наслаждавахме на следобедната си чаша. Цялата тази сцена се бе разиграла пред очите ни. Старецът бе дошъл минути преди първите акорди и си отиде малко след като последните замряха.



- Колко залагаш, че е бивш музикант? – попита Тер и вдигна чашата с кафе към устните си, когато възрастният мъж се изгуби от очите ни.
- А ти колко залагаш, че зад този прозорец свири някой близък, с когото не си говори? – отвърнах аз.
- Светът е пълен с клишета и повторения на същите филми, със същите сюжети... – добави тъжно Тер, оставяйки чашата си на масата. Аз пък започнах да разхождам лъжичката си из моята.
- Това прави ли ги по-малко тъжни? – попитах. – Вярно, че е клише, но липсата на уникалност не прави ситуацията по-малко трагична...
- Разбира се, че не. Дори мисля, че е обратното. Колкото по-клиширана е една история, толкова по-тъжна е. 
- Чак пък толкова...
- Не, замисли се. Ако цялата тази работа е толкова остаряла и овехтяла като сюжет, защо, по дяволите, векове наред хората си причиняват едно и също? Това е най-трагичното! Не толкова, че се е скарал с някого, не това, че дебне пред вратата, за да чуе нещо. Тъжно е, че всички сме ги чували тези истории, четем за тях, свидетели сме на подобни ситуации, мрънкаме колко е тъжно, но накрая правим същата грешка отново и отново.
- Въпрос на прошка, – изведнъж се намеси сервитьорката

Двамата с Тер се сепнахме – до нас стоеше леко пълна жена около 50-те, с дълга русолява коса, свита в хлабав кок по врата, прегърнала изтъркана табла с логото на „Бургаско пиво“. Улисани в разговор не бяхме усетили как келнерката бе взела да шета по празните маси около нас и дочула приказките ни, решила да се намеси. Носеше ни и по още едно кафе – вече ни беше свикнала на следобедните раздумки. Изкушавах се да я попитам за „клюката“, но нещо ме възпираше. Тя обаче нямаше нужда от подканване. Директно седна на стола до мен и метна таблата на съседната маса.

- Това е Ставри. Свиреше едно време в операта. Много беше добър. Можеше да свири в който си поиска оркестър по света – толкова го биваше. Искаха го откъде ли не, ама той остана в града. Зарад жената. И децата. Те не искаха да се местят. Голяма змия беше тая неговата. Щерката направо копие нейно. Двамата се разведоха и тя го изгони с две торби дрехи. Човекът добре че имаше една дупка, дето я даваше под наем, та отиде да живее там. В една стая с баня. Туй то. Щерката уж ходеше при него, ама накрая нещо превъртя и го отписа. Май и тя не знае що.

- И... сега? – попита Тер.
- Сега вече е пенсионер. Живурка си сам, от време на време ходи да свири в операта – ей тъй, да не ръждясва. Два пъти в седмицата идва тук да слуша внучката. Тя сега ще ходи да учи в консерваторията. Много я бива – на дядо си се е метнала, ако питате мен. 
- Ами дъщерята? Още ли не иска да го види?
- Не. И на малкото не дава. На улицата се правят, че не го знаят кой е. То малкото може и наистина да не знае. Ама майката няма начин баща си да не може да познае. Грозна история, ако питате мен. Бас хващам, че зарад пари е цялата работа – той с неговата заплата тука не можеше да праща. А ако заминеше нанякъде, забрави да види щерката отново. И избра уж да е тука да я вижда, ама двете скрипи пари искаха, - и сервитьорката се изправи, гушна отново таблата и взе да се влачи към бара. Двамата с Тер се спогледахме.



- Казах ли ти? – попита Тер.
- Беше ми ясно от първата минута. Липсваха само подробностите, - замислено му отвърнах.
- Тъжно.
- Даже трагично.
- И клиширано.
- Неизбежно, - подметнах аз.
- Чак пък неизбежно, - раздразнено отвърна Тер.
- Да, защото колкото историите са клиширани, още по-клиширани са хората. Търсят едно и също. И се карат за едно и също – пари, имоти, завист или ревност...
- Да... Права си, – замислено отвърна Тер и отпи от чашата си.

четвъртък, юни 18, 2015

Фестивални страсти и стереотипни размисли

Обичам фестивали. Обичам да пия бира под открито небе, да слушам музика, още повече такава, която обичам, но не си пускам често у дома, да зяпам тълпи от непознати, да си представям живота им, да се откъсна от всичко и то с подходящите другарчета. Почувствах се толкова горда и доволна, че успях да заведа Пича с големия... чадър на Summer Chaos, че още не мога да си сваля самодоволната усмивка от лицето. Каквото и да сте чували за подобни сбирки, каквито и клипчета да сте гледали - подобно нещо трябва да се изживее, за да го разбереш. Да го усетиш.



Когато бях малка, слушах тайно касетите на брат ми. Не ги разбирах много-много, ама не разбирах и как може неговата коса да е по-хубава от моята. Не ми беше много ясно защо носи все черни тениски, нито защо част от приятелите му имаха по кожата си толкова рисунки. Когато ме взимаха при тях в стаята, често оцветявах ръкава на един младеж с маркери. Струваше ми се забавно, а те ми се връзваха на акъла. Никога не са ми изглеждали странни или страшни. Те си бяха моите големи братчета. Стереотипи в главата ми нямаше. Имаше само много фантазия.

Когато попораснах, открих, че дългите кичури от младежките години на брат ми са били резултат от мноооооого грижи. Започнах да различавам имената на групите по тениските му, а той взе че стана на 18 и ветото на родителите ни върху татусите падна. Той си направи първия викинг на рамото. Зяпах го с часове и броях годините до моето пълнолетие, за да се нарисувам и аз.

Сега и двамата живеем в света на възрастните. Косата му обикновено е късо подстригана, тениските по-цветни, а от годините му по рок баровете са останали само татусите. Няколко на брой. Аз пазя моя проект за рисунка и чакам да му дойде времето. И двамата слушаме доста по-разнообразна музика, но аз още помня някои текстове наизуст - само дето вече ги разбирам. И разбирам защо той харесва тази музика. Аз също я усещам и харесвам.



Когато влязохме на стадиона за Summer Chaos, по тревата ни посрещна океан от черни тениски с надписи на групи, море от мастило и рисунки по разголената кожа и много, ама много "подозрително изглеждащи" хора. Слагам кавичките не за друго, а защото прокрадналите се стереотипи дори в моя ум, отказват да приемат за нормални някои гледки. Аз успявам да се спася от тези предразсъдъци, защото съм израснала в тази среда и въпреки че нямам татуси и черни тениски, разбирам тази музикална религия.

Две неща в тълпата ми направиха силно впечатление. Първо, забравете предразсъдъците, че металите са страшни, агресивни и зли хора. По тревата бяха налягали брадати, дългокоси, татуирани едри мъже с бири и... съпругите си, децата си, приятелите си. Хлапета на по 7-9 години пееха с тях и подскачаха. Когато някой те бутне, извън погото, ти се извинява. Всеки гледа къде стъпва и пази бирата ти като че е нещо свещено, а по лицата имаше усмивки. 

Тези уж "странни" хора бяха тук поради същата причина като нас - да се срещнат с музикалните си любимци. Само че техните музикални предпочитания бяха отразени върху визията им. Също както моя характер и начин на живот си личат по моите дрехи. И когато погледнеш отвъд черната тениска, голямата брада, забрадката на главата, моторджийските панталони и изведнъж пред теб изниква един интересен, добър и приятен човек. Стига да хванеш предразсъдъците си с два пръста и да ги отместиш някъде встрани, където няма как да попаднат дори и в периферното ти зрение.

Да, тук-там сигурно имаше и луди глави, които по-добре да не срещаш в някой тъмен бар. Но както казва майка ми - всяко стадо си има мърша.



В същото време се сблъсках и с един друг стереотип - образът на рокаджиите в "черни тениски и татуси" доста се поразмива, когато пред теб изникне нисичка мацка с черна пола с висока талия, модерни очила, кецове и тениска Godsmack. Мацето беше като извадено от модно списание и ако не видиш надписа върху тениската, би помислил, че хич не е за тук. И въпреки това, тя бе дала онези 80 кинта за билет, за да слуша любима група. Нищо, че на челото й не пише "аз съм лошо момиче, което слуша рок и пие бира от бутилка".

Когато най-после дойде ред да слушаме групите, заради които отидохме, се сблъсках с още нещо интересно. Макар на всеки да му е ясно, че клишето "вие сте най-страхотната публика, която сме срещали" влиза в сценария на всеки концерт, независимо от изпълнителя и стила музика, нашата публика наистина се различава. Макар границите ни да са отворени, да пътуваме, да имаме достъп до всяка атрактивна точка на Земята, концертите у нас все още са си нещо специално.

Първо - едва през последните години световно известни групи и изпълнители започнаха да посещават България, още повече Бургас. Сякаш нещо или някой изведнъж ни постави на картата и музикантите започнаха да идват на крака (или по-скоро на камион/самолет, но да не издребняваме) при феновете си тук. Да - всеки може да си позволи веднъж в живота да отиде на концерт на любима група в чужбина, но усещането музикалните ти любимци да са точно в твоята страна/град е нещо много специално.

Това прави нашата публика различна. Емоцията, с която посрещаме всяка чужда звезда и обичта, с която даваме не винаги малкото пари за билет е причината, поради която стотиците хора пред сцената да повярват, че наистина са специални. Че когато Съли или Джейкъби каже "вие сте най-невероятната публика на света", това е вярно. Дори тези двамата сладури да не го разбират, за нас, тук, това важи. Дано наистина го оценят, защото тяхната публика тук наистина ги обича.


вторник, юни 02, 2015

Съдбата, последната любов и чаша кафе с Тер

- Какво мислиш за предопределеността в любовта? - попитах Тер, докато седяхме в градината на едно кафене. Беше слънчев и приятен ден, а той почти се бе разложил на стола срещу мен. На въпроса ми реагира с един от онези погледи, които хората ти хвърлят, когато нещо не могат да разберат въпроса ти.
- Е?
- Какво е? - разсмя се Тер. - Чакам краткия речников преглед, в който ми обясняваш какво разбираш под "предопределеност в любовта". Хааааайдее деее, чакам. Знам че го искаш! - и той отметна глава назад и се разкиска. Изчервих се. 

Вярно е. Когато говоря за нещо, искам другите да разбират какво точно представлява това нещо. И с риск да стана досадна, винаги обяснявам за какво иде реч. Тер нарича това "кратък речников преглед". Дори още повече, в подобни моменти ме съветва да започна да пиша речници, вместо книги - "отдавало ми се". 

Все пак и аз се разсмях - то си беше смешно.

- Имам предвид, - предпазливо започнах аз, но Тер сякаш наистина ме слушаше с внимание, вместо със сарказъм в очите. - Имам предвид онази връзка, която те очаква със щастлив край. Срещата с този, за когото "ти е писано да бъдеш" - и добавих жеста за кавички с ръце, което накара Тер отново да се разсмее. - Сещаш се - всеки има в живота си много връзки, но в края на краищата, всеки търси последната. Тази, която е предварително решена от съдбата. Вярваш ли в това?
- Вярвам, че всяка връзка е предопределена. Не само "последната", - Тер натърти на тази дума и също с жест нарисува във въздуха кавички. Нещото, което винаги съм обичала в него е способността му да подчинява думите. За разлика от мен, обаче, той не обичаше крайностите и абсолютните понятия. Винаги бе някак по-умерен.
- Дори онези, от които излизаш изцеден, уморен, разочарован и с желанието да умреш? - усмихнах се аз и направих саркастична гримаса.
- Да! Дори те са предварително предначертани, - отвърна Тер. - Защото винаги има причина да се случат и никога не излизаш от тях без да научиш нещо, или да натрупаш опит за следващата.
- Тая твойта теория е нетипично абсолютна за теб. Ако вярваш в съдбата, значи я мислиш за някаква много злобна кучка.
- Еми... тя и самата дума е в женски род. От жена к`во друго да очакваш, - ухили се Тер. Аз се засмях.
- Не бе, сериозно. Значи вярваш, че човек задължително трябва да премине през всичките гадости на "неправилните", за да открие "последния"? Така ли?
- Да. 
- И когато най-после го открие, да е емоционално амортизиран, опарен, резервиран, или дори кисел, озлобен и на прага на изчерпването?
- Да. Защото освен всичките тези работи, които ти изброи, тогава човек е и готов. Готов да оцени "последния" като правилен, на фона на провалените си любови, да го познае и открие, да бъде истински с него и да спре да търси липсващото. 
- Добре де, ама защо тогава едни срещат "последната любов" след 2-3 провалени връзки, а други продължават да търсят до 30-40-50 години?
- Защото едни си научават уроците по-бързо от други, - усмихна се Тер и отпи от кафето си, без да сваля очи от лицето ми, сякаш се притесняваше да не изпусне нещо от реакцията ми.
- Значи въпреки болката и нелепата загуба на време, смяташ че раздялата ти с Вая не е нещо лошо? - знаех, че това може да го жегне, за това започнах да говоря тихо и предпазливо. Лицето на Тер веднага смени излъчването си. Но не с разочарование, а с нещо друго - по-скоро неприязън към темата.
- Да. И не е загуба на време. След като тя се изнесе, осъзнах, че не винаги е достатъчно двамата да правят всичко един за друг. Понякога просто любовта я няма. И това не е вина на нито един от двамата, - отвърна Тер. - Пък и... след първоначалния смут, започнах да се усещам по-спокоен, сякаш някакъв товар е паднал от плещите ми. Тя имаше нужда да намери нещо повече от спокоен живот с мен. Аз имам право на същото.

Това изненадващо и мъдро заключение на Тер ме накара да се замисля за своите провалени връзки. За тези, от които съм излязла скапана и тъжна, за тези, които са ме накарали да си отдъхна след последното "сбогом". Започнах да си задавам и въпроси за хората около мен. Колко от тези връзки са "последни" и колко от тях са само прелюдия към "и заживяли щастливо до края на дните си"?

- Добре де... а как разпознаваш "последния"? - казах, сякаш на себе си.
- Не го. Никой не влиза в една връзка с мисълта, че ще е последна. Всяко начало е риск. Но ако не опиташ, винаги ще се питаш "ами ако". А това е по-болезнено от всичките разочарования и раздели, взети заедно. 

Тук Тер вече бе впил погледа си в мен, сякаш се надяваше очите му да кажат всичко онова, което оставаше премълчано. Аз обаче упорито отказвах да надникна в тях и извърнах поглед. Предпочитах да се съсредоточа в анализи на странични неща, вместо да си играем отново на недоизказани истини и намеци. Реших да намеся в разговора шоуто "Женени от пръв поглед", за да избягам от неудобата ситуация.

- Знаеш ли, докато го гледах ми беше много смешно как се опитват да намерят връзка и наченки на семейство при хора, които се познават от седмица...
- И кое му е смешното? - попита Тер и се усмихна кисело - смяната на темата хич не му се понрави.
- Ами, не мислиш ли, че интимността се появява доста по-късно? Когато хората вече достатъчно са се опознали, че да бъдат наистина себе си, когато са заедно?
- А какво те кара да си мислиш, че това наистина се случва?
- Не те разбирам. Ама въобще!
- Докато си резервиран и се нагаждаш към другия човек, неусетно се променяш, започваш да се превръщаш в това, което искаш да бъдеш с другия. Или това, което той неволно те принуждава да бъдеш. Тогава вече не си старото си аз. Т.е. този момент, за който говориш, така и не се появява.
- Искаш да ми кажеш, че с всяка връзка захвърляш себе си и ставаш нов човек? Та това е нелепо.
- Не, - кротко отвърна Тер и в очите му вече играеше някакво пламъче.
- Ами какво искаш да кажеш тогава? - раздразних се, защото с всеки сантиметър усещах накъде върви разговора. - Току що ми каза, че човек не е истински с нито един от партньорите в живота си. Че се променя и придобива нов облик, за да се хареса на другия, и след това за цял живот остава нов човек.
- Всъщност не. Казах само, че всяка връзка те променя по малко. И връзките приключват, когато вече не харесваш този, в когото си се превърнал. "Последната", мила моя, е тази връзка, в която не ти се налага да се променяш, в която се променяш в най-добрата посока, или тази, в която, отключваш най-добрата си същност, която вече е била част от теб...

Тер отново впи поглед в мен. Този път изпълнен с очакване. Чакаше - да му кажа нещото, което трябва, или да му дам възможност той да го изрече. Пресегна се и хвана ръката ми. Отказах да бъда първа:

- В такъв случай не виждам много връзки в обкръжението ни, които да са обещаващи. Това е толкова депресиращо... 

петък, май 08, 2015

Абракадабра-та на щастието (ми)*

* Не знам защо този израз толкова много ми наподобява ругатня...

Древните са си обяснявали необяснимото с примитивното си вярване, че сме подвластни на могъщи, невидими божества и божествени концепции, управляващи Вселената. По-късно е станало модерно вярването в магии и заклинания, заради които са избити стотици ексцентрици. Днес във вълшебното вярват малките деца. Все по-малките деца, защото в днешно време всички порастваме все по-рано и се разделяме с магическото все по-бързо. А дали пък магията не съществува наистина?


Съдбата, божествата, или в която там концепция вярвате, постоянно ме среща с интересни хора. Понякога наистина се чувствам като че линията на живота ми е осеяна с възелчета, омотани от щастливата случайност. На едно от тези възелчета, инцидентно пътят ми се пресече с едно позитивно същество, за което магията не е просто спомен от детските книжки, а начин на живот, препитание и философия - Валери Иванов - Жокера. Не обичам визитките тип talk show, но трябва да отбележа, че той е един от най-талантливите илюзионисти, родом от Добрич, покорил както улицата и нощния живот, така и телевизията. 

Нещото, което ме впечатли в младия човек е удоволствието и лекотата, с която насред бара, в който се озовахме, започна да прави трикове, които събраха очите на половината присъстващи. Още повече ме порази позитивизма му, вярата и любовта към магията:

- Добре де, теб сигурно постоянно те карат да правиш трикове, където и да отидеш. Не ти ли тежи? - попитах го след като едва не ме събори от стола от удивление - отпечата върху ръката си картата, която преди това бях изтеглила от тестето... Дори не успях да се почувствам глупава от факта, че не мога да отгатна как се прави фокуса.
- Не. Аз затова постоянно нося реквизит със себе си. Тези неща ги правя за хората, те им носят радост, позитивни емоции, които после ми връщат. Не може да ме спрат на пътя или да дойдат при мен в заведение, да ми кажат "направи някой номер" и да им отговоря "аааа, не, не нося нищо в мен, сори", - отговори той, прибирайки тестето карти в един от многото джобове на якето си. Зачудих се колко ли щуротии има вътре.
- Итересно ми е, за всички е ясно, че по-голямата част от тези фокуси са илюзия - плод на практика и сръчност, ама ти вярваш ли в магията? - не знам откъде ми хрумна точно това пък да го питам - какво да ми отговори, освен "да". Учудих се обаче на искреността и естествената му реакция.
- Разбира се, че вярвам! Да, повечето фокуси са илюзия, но вярвам в магията. 
- А, дай да се разберем, ти какво разбираш под магия?
- Всичко онова, което остава необяснимо. Нещата, които правиш с ума и сърцето си. Които постигаш само с мисълта и душата си. 


Тук успях само да се усмихна и мислено да си отбележа, че Жокера задължително да стане част от историята на Клара. Даже му намерих място в книгата, тъкмо там, където магията започва да се развихря. През това време Валери ме гледаше кротко, усмихнато, все едно чакаше да го зачекна за това, което е казал. Не посмях. Не защото не мога, а защото не исках. 

Този разговор ми даде поле за размисъл. Когато започнах разказите за Клара се лутах между истинската магия и онова, което се случва в главата ти и те държи между реалността и сънищата и психичното разстройство. До ден днешен не съм сигурна кой как би възприел разговорите с вятъра и случайните котараци.

Според речника, "абракадабра" - вълшебната думичка, идва от арамейски и означава "ще се случи така, както казвам". Не случайно това е заклинанието на фокусниците - то верно се случва така, както казват. Според същия речник, обаче, вълшебната думичка идва от времето на Римската империя. Заклинанието е записано в една медицинска книга на личния лекар на император Каракала. Според примитивното тогава мислене, вълшебната дума помагала на хората да оздравеят. Днес си обясняваме феномена със сугестията и автосугестията - т.е. (според друг един речник) словесно въздействие от един човек върху друг или върху себе си, който се отличава с несъзнателно възприемане на внушаваното.

Добре де, да кажем, че заклинанието наистина е подействало като плацебо. Дори твърдо да застанете зад това трезво твърдение, факт е, че реален или не, ритуалът е имал ефект. Било то и основан на самовнушението. Медицината все още не е разгадала тази способност на мозъка ни да реализира мисленото. В такъв случай, ако съдя по думите на Валери, "абракадабра" си е чиста проба магия - ефект, събитие, реалност, които сме постигнали само с ума си. 


Десетки книги за силата на позитивното мислене трупат прах по библиотеките насам-натам. Повечето от тях се основават на твърдението, че вярвайки в късмета и успеха си, ние се приближаваме до него и постигаме целите си. Много ог хората, които биха отрекли магията, вярват в тези книги и изповядват твърденията им. Причината за това противоречие е проста - разбирането ни за магия се базира на представата ни за островърхи шапки, вълшебни пръчки, Хари Потър и кръстниците-орисници. Това ме кара да се запитам - дали магията не е нещо доста по-просто от това?

Науката има обяснение за това защо и как се образуват ветровете, по какъв начин чуваме шумовете, но все още плахо пристъпва към функционирането на мозъка и неговите възможности. Разни диаграми се мъчат да опишат `що един е добър по математика, а друг притежава по-творчески наклонности. Истината, обаче, е... че истината е някъде там. Рационалните умове със самочувствие на трезвомислещи хора тъпчат на едно място, използвайки сложни думички, но в края на краищата никой не може да обясни с прости думи, но в научен дух, какво е вдъхновението и защо то спохожда едни, но подминава други. Дали това не е магията?


Точно това ме впечатли в обяснението на Жокера - "магията е това, което постигаме с ума и сърцето си". И "във" ума и сърцето си, бих добавила аз. И може би точно в това се корени тайната на усмивката и щастието - вярата в съществуването на магията, както и вярата, че самият живот е вълшебен. Може би в ХХІ век е малко наивно да вярваме, че е магия начинът, по който шумолът на дърветата ни носи вдъхновение и ни навява романтични мисли. Може би е наивно да вярваме, че интуицията и привличането между хората е вълшебство. Вероятно някои биха счели за наивност това да вярваш, че някой ден телепатията, пътуването във времето и контролът върху силите и енергиите ще бъдат факт. Но защо да не бъдем наивни, ако това ни прави щастливи? Пък и не е ли вярно, че голяма част от прогреса и постиженията на човечеството някога са обитавали сферата на научната фантастика? Може би някой ден същото ще важи и за магията. А може би този ден вече е настъпил...