Приоритети

март 10, 2019

Приоритети

март 10, 2019
Онзи февруари беше като увеселително влакче. Проектите се нижеха един след друг, а енергията ми бе вложена в това да свърша работа за три дни в рамките на 24 часа. Учудващо някак успявах, което обаче означаваше, че когато с Тер най-после се озовавахме на дивана у дома, силите ми стигаха предимно за това да си намеря най-удобното кътче върху гърдите му, за да дремна там, докато той зяпа телевизия, преди да ме пренесе в полу сънено състояние до спалнята. Може би е редно да отбележа, че Вселената бе решила да се измайтапи с нас и самият той бе също толкова зает, колкото бях и аз. 


Първия ден, в който не приключихме работа в 10 вечерта, двамата с него напълно логично организирахме неорганизирано събиране, за да отбележим поредния унищожително уморителен, но успешен трудово период. Моментът съвпадна с триумфалното начало на новия месец, когато Баба Марта бе решила да се появи в пълния си блясък с неестествено високи температури и слънчево време. 

- Вече се чудехме дали да не съобщим в полицията, - засмя се Борис, вдигайки халбата си с бира за наздравица, сякаш бе вожд и пълководец на племе, току що спечелило важна битка с голям съперник. – Колко време мина? Три седмици?

Беше прав. Не бяхме се събирали така от близо месец. И макар и преди да сме имали периоди на „социална изолация“, някак с годините, на пук на очакванията, изчезването на някой от групата за толкова време се беше превърнало в нещо странно и неестествено. Вместо да се отдалечавахме, компанията ни сякаш се сплотяваше. Превръщаше се в семейство. 

- Не, сериозно, по принцип ние трябваше да сме тези, които да издирвате, - заяви Дрън-Дрън, театрално сочейки количката със спящото бебе. – Все пак ние сме изморените и недоспали млади родители, които организират сватба, - допълни, което ни накара да избухнем в смях. Сватбата всъщност я организирах предимно аз, а двамата с Елата можеха да се похвалят с най-спокойното новородено на света. 
- Да, какво е вашето извинение за отсъствието ви? – допълни младата майка и бъдеща булка. 

Двамата с Тер заобяснявахме кой с какво е бил зает, какво ни е запълвало деня и как сме се отнесли в работа. 

- Накратко, всички клиенти се бяха наговорили да звънят едновременно и да искат, да искат... – рече накрая Тер. – Вечер даже нямахме желание да се надприказваме кой е бил по-натоварен.
- Уау, това се казва умора! – възкликна Спас, като ме бодна с юмрук в рамото.
- Е, приключихте тъкмо навреме, - поде Прабългарина и забарабани по масата с пръсти. – Обратното броене до първа пролет започна. Време е! Къде ще ходим тази година?

Двамата с Тер смутено се спогледахме. Без думи си казахме, че и двамата сме осъзнали тъжния факт – улисани в работа бяхме напълно изключили, че началото на март обикновено бе моментът, в който компанията ни планираше традиционното си пътуване по случай началото на новия сезон. 

Всяка година събирахме багажите, натоварвахме се на 2-3 коли и отпрашвахме за няколко дни сред природата. Вече повече от десетилетие, като по часовник, в първия уикенд на март групичката ни без команда се озоваваше в същата тази кръчмичка, в която бяхме седнали и в онази вечер, за да обсъди вариантите за „най-важното събитие в годината“ – пролетната ваканция. 

- Не ми казвай, че и това сте забравили, изобщо не ми казвай, че няма да можете! - остро ме погледна Борис. Имаше вид на строг баща, който се готви да смъмри децата си тийнейджъри. – Тая вечер не се ли събираме за това?
- Ами... – подех аз, а Тер ми се притече на помощ. 
- Не сме мислели още за това. Пък и двамата имаме издатели, дето ни дишат във врата, а цял месец нищо не успяхме да пипнем от други задачи.
- Може да вдигнем ветото върху работата и все пак да заминем за няколко дни, - умолително подхванах аз. 


Още на втората година от редовните ни пътувания стана ясно, че като събереш група писатели сред природата и им дадеш пет до седем дни далеч от дома, почивката с приятели изведнъж се превръща в творчески пленер, на който никой с никого не говори по цял ден, а на вечеря всеки е толкова улисан в работата си, че е напълно неспособен да слуша останалите. Затова на третата година наложихме вето – никаква работа, под никаква форма. Нашите екскурзии бяха, за да се видим, да бъдем заедно, да се радваме на хубавото време, а не за да работим. 

- Аааа, не! – отсече мигновено Дрън-Дрън. – Не, не и не! Това означава пет дни изобщо да не ви видим. Или по-скоро, да не се видим, защото и другите ще забучат нос в лаптопите. Тоя мач сме го играли и не върви. 
- Пък и... нали затова е почивка, - свенливо се намеси Мария. Тя никога не бе разбирала нашето обсебване, но за сметка на това никога не се бе опитвала да се прави, че го разбира. – Все пак идеята е да се върнем отпочинали в града, а не източени и изцедени от къртовски труд. 
- Къртовски труд? – шеговито я изимитирах аз. – Ще кажеш, че копаем кладенци, за да си изкарваме прехраната. 
- Всъщност, мен повече ме изцежда и изтощава да усетя гръмотевицата и да не й се отдам. Имам чувството, че пропускам нещо. И наистина не мога да си почина, - поде Тер, изразявайки една определена емоция, която всеки от нас бе изпитвал. Борис кимна с разбиране. 
- Но наистина, като завърша нещо, винаги се чувствам изцеден. Някак изчерпан. И емоционално, и психически, и физически, - продължи мисълта Прабългарина. 
- Да, все едно съм остъргала историята от кожата си и съм я построила с голи ръце, - намесих се и аз. 
- Нямам представа за какво говорите, - самодоволно каза Дрън-Дрън. 
- Как ще имаш, като си пишеш романите, все едно чоплиш семки, - заядох се аз. 
- Да, но все пак, - започна отново упорито Тер. – Имаме късмета да работим нещо, което обожаваме. И по отношение на редовната си работа, и що се отнася до литературата. 
- Да, но животът не е само работа. Животът е това, което се случва след работно време, - намеси се Елата. 
- Ха, за теб може би, душко, - погали я учудващо деликатно Спас. – Ти имаш канцеларска работа. 
- Именно, - продължи Тер, завоювайки отново надмощието си в разговора, като глас на мъдростта. – Когато работиш творческа работа, работа, която изисква да създаваш, да решаваш проблеми, да съзидаваш, умората е цена, която си заслужава, заради удовлетворението, което изпитваш след това. 
- Хубаво де, ама къде остава реалността, действителността, семейството, приятелите? Не са ли те в центъра на живота ни, - рече Елата. – Не ми казвайте, че се превръщате в болнави работохолици, за които работата е единственото в живота. Това е тъжно. 
- Конфуций е казал „Избери работата, която обичаш, и тогава няма да бъдеш принуден да работиш и един ден през живота си“, - цитирах. 
- Това не е отговор на дилемата, - сряза ме Мария. 
- Напротив, - кротко рече Тер. – Добре свършената работа е рецепта за сладък сън и пълноцена почивка. Балансът не се крие в математическа формула колко време отделяш за работа, колко за спане, колко за ядене, колко за развлечения. Истинската хармония се крие в това да обичаш това, което изпълва деня ти със смисъл, за да можеш, когато задачите са изпълнени, да седнеш ей така, както сме седнали сега, да вдигнеш победоносно наздравица като Прабългарина и да знаеш, че животът ти е напълно смислен и пълен. 
- Говориш адски романтично и вдъхновено, но пропускаш една важна подробност, - авторитетно отбеляза Мария. – Задачите нямат край. Трябва да знаеш кога да удариш паузата и да вместиш тия ми ти наздравици в графика, защото гоненето на резултати е нещо чудесно, стига да си отделяш време да им се порадваш.

С това мъдро изречение тя сякаш ни срази. Двамата с Тер се спогледахме, след което той обърна очи към нея. 

- Права си. Така е. Целият ни живот е един безкраен процес на приоритизиране. Ежедневно сме принудени да избираме какво да сложим на първо място, във фокуса на вниманието си. 
- Да, за задачите това важи с пълна сила, но не и със смислените неща, - намесих се аз, с което изумих цялата маса. С Тер рядко бяхме на различно мнение, затова всички наостриха уши за зрелищния двубой, който предстоеше, още повече в светлината на новите ни взаимоотношения. – Независимо какво правя и какви задачи имам, ти винаги ще си приоритет номер 1. Вие всички ще бъдете на преден план, без значение какво имам да върша. И няма никакво значение дали го правя съзнателно, или не. Просто нещата стоят така. Ти, - бучнах го с показалец в гърдите, - после всичко останало. 

Настана мълчание. От онзи тип, който хората често асоциират със затишие пред буря. Напрежението така се покачи, че останалите четирима души на масата нервно се размърдаха в столовете си, готови да избягат от местопроизшествието, ако двамата с Тер изведнъж стигнехме до същински спор. 

А ние, на свой ред, се гледахме втренчено. Аз го предизвиквах с поглед да оспори твърдението ми и да ми се противопостави. Той ме гледаше преценяващо, като противник, който се колебае дали да атакува пръв, или да заеме отбранителна позиция. Най-накрая явно той взе решение и заговори.

- Да, ти винаги си ми приоритет, но това не значи, че на моменти не съм твърде улисан в текущите си задачи. Повярвай ми, правиш го и ти. Съсредоточаваш се в нещо, което обсебва вниманието ти, отдаваш му се и някак всичко останало остава на заден план. Независимо дали го правиш съзнателно, или не, - заяви твърдо. 

За миг исках да му противореча, но осъзнах, че може и да е прав. Последният един месец го доказваше. 

- Всички го правим, прав си, пренебрегваме се, дори да не искаме - кратичко отвърнах, вместо да споря. Изкуших се да добавя някакво "но", ала се въздържах.

Останалите сякаш си отдъхнаха. Бяхме надбягали бурята май.

- Това ли ви беше спорът? Аматьори, - засмя се Дрън-Дрън. 
- И точно затова трябва да си отделяме време, за да се грижим за себе си и един за друг, - победоносно заяви Мария. - Защото успехите са супер, победите - също, но в живота хората са най-важни. Споделените емоции. Преживяванията. Нека си напомняме по-често, че те трябва да ни бъдат приоритет.
- Да! Като например споделените ни емоции в седмицата преди Първа пролет, - допълни Елата. 
- Наздраве за Първа пролет! – вдигна чашата си Борис и отново ни подкани за наздравица като пълководец, чийто воини са пожънали триумф. – Сега кажете какво ще правим. 


Обезоръжени, но някак доволни, че сме си „получили урока“ двамата с Тер се съгласихме да зарежем лаптопите у дома и да заминем на почивка. 

А аз цяла вечер се чудех кой победи в спора...

Снимки: Pixabay 

Онзи февруари беше като увеселително влакче. Проектите се нижеха един след друг, а енергията ми бе вложена в това да свърша работа за три д...

Последни:

recentposts

Случайни:

randomposts