Публикации

Флирт с една история

Изображение
Историята бързаше, а Тер подтичваше след нея. 
- Знаеш ли, започваш да ми причиняваш главоболие, - въздъхна той. 
Вместо отговор, тя се изкикоти. Не че бе очаквал друго. Историите са такива - същински жени. Объркват те, подмамват те, изпиват силите ти, а след това се смеят - с чистия и звънък смях на удоволствието. Не е смях като експлозия след виц, а от онзи другия тип. От нищо непредизвикан, момичешки. Той е като кулминация на щастието, когато тялото ти не намира по-подходящ начин да излее изобилието от емоции, полепнали сякаш по костите и кухините ти. Тогава можеш само да се смееш с лудешкия смях на младостта. 

- Не, наистина ми причиняваш главоболие. Ще те оставя и ще си намеря друг сюжет, - задъхан рече Тер. Спря за миг и подпря длани на коленете си, в опит да укроти побеснелия си пулс. Сърцето му блъскаше в гърдите, сякаш самото то искаше да побегне след историята. Сякаш бе набрало хъс, трепет и желание да я достигне. 
Но Тер го възпря. То почти тъжно се върна на мястото си и п…

СредноЩен полет

Изображение
Вая имаше една специална дарба. Тя можеше да лети. В ума си. Щом затвореше очи и разпереше крилете на мислите си, се понасяше сред облаците. И това не бе просто въображение. Вая наистина политаше. Преизпълваше се от сладки емоции - вълнението да бъдеш жив, желанието да опиташ от всичко, усещането да бъдеш щастлив без никаква причина, да искаш и да взимаш от Вселената.

Обикновено Вая летеше нощем. Тогава сякаш времето спираше и тя можеше да си открадне 1-2 ценни часа, в които да се рее из небето и да забрави за всичко останало. Тогава усещаше вятъра в косите си и облаците в дъха си. Значение имаше само височината, до която можеше да достигне разпервайки ръце. Чувстваше се все едно плува, но за разлика от морето, което сякаш притиска тялото ти, когато се гмурнеш, небето сякаш позволява на цялата ти физическа обвивка да се стопи във въздушните потоци.  А в тъмнината пространството никога няма значение. Само простора на невидимото. Това вече е истинска свобода.

Тези нощи обикновено настъ…

Вдъхновението трае три минути

Изображение
- Мразя да пиша за смърт... - Каза момичето, което е убило повече главни действащи лица и симпатични герои от всички останали на масата, взети заедно, - избухна в смях Тер и останалите прихнаха, заедно с него.  - Не е същото! Когато пишеш за измислени хора и събития е различно. Когато трябва да отразяваш нечия смърт, вече е друго. Този човек е живял, имал е семейство, близки. Бил е обичан и мразен..., - започнах да се оправдавам аз.  - Героите ти също са обичани. Аз всичките ти ги обичам, - контрира ме веднага Борис. - Да де, само дето животът ти продължава да си тече също толкова щастливо и без говорещото куче Ръф, а семейството на онзи, дето загина вчера, никога няма да се възстанови от загубата, - отвърнах.  - О! Чакайте! Прозрение! Моля за напрягаща музика, слушайте внимателно, - изведнъж се изправи Дрън-Дрън. - Напоследък Анджи убива любимите ни герои с терапевтична цел! Подсъзнателно така се справя със смъртта, с която се среща в работата си.

Всички притихнаха, втренчени в него…

СредноЩна среЩа с "Десетте хиляди сълзи от мъка и щастие" на Елизабет Ким

Изображение
Едно от новогодишните ми обещания бе да споделям всеки месец в блога за книгите, които чета. Причината да включа този "обет" беше, че през януари бях затрупана от страхотни фентъзи истории, които си плачеха да бъдат препоръчани. Но се ограничих с кратки размисли в Goodreads и така и не обелих дума по въпроса. А и в крайна сметка, новогодишните обещания се пишат, за да бъдат забравени още през февруари. 
Тази книга, обаче, остави у мен едно доста странно усещане. Хем ме уби за кратко, хем ми се плачеше, хем ми се буйстваше, но в крайна сметка реших просто да обеля думичка. Четох я на английски и мисля, че не е превеждана на български. За мен това е пропуск. Книгата си заслужава!


"Ten Thousand Sorrows" е автобиографична книга, разказваща историята на една жена с наистина трагична история. Елизабет Ким е плод на кратък романс между корейка и американски войник. Младата Омма не се вписва нито в семейството си, нито в подредения патриархален живот в селото си. Заминава…

В последния момент. Или след него.

Изображение
Липите бяха натежали с цвят. По клоните им имаше повече цветове, отколкото листа. Ароматът им също тежеше във въздуха като увиснал на крайчица на онзи сивкав облак, изгонен в ъгъла на небето. Всичко – от липите до жегата, разказваше за едри капки дъжд, които може би щяха да се изсипят над града нощес, за да измият следите от стъпките ми по тротоара. Нямах нищо против. След репортерското кардио тип „събитието-започва-след-10-минути-а-пътят-ми-до-там-е-14“ не бих имала нищо против дъждът да умие и мен. 
За съжаление, мечтаната буря трябваше да стане мечтана още най-малко два часа, когато работното време щеше да приключи, а дъждът щеше да бъде удобно извинение да си остана на дивана. Преди това, обаче, в списъкът със задачите ми имаше най-малко четири спешни и поне две отложими точки. Кардиото трябваше да продължи, по възможност без утежняващи обстоятелствата подробности като буен летен дъжд, от който спасение няма. 
Но уви! Ако си мечтая да се спъна в торба с пари в продължение на една…

Ех, мечти...

Изображение
Из подслушаните мисли и разказите, разнасяни от вятъра:
"Имам една голяма мечта...
Искам да живея в огрооомна къща. С двор! С големи прозорци, които да гледат към добре поддържана градина, със салон и частни покои, с голямо антре и високи тавани, с библиотека и кабинет. Има само един проблем - хич не разбирам с градинарство. Така като ме гледате - представяте ли си ме да въртя мотика и да обръщам земята с лопата?

За това ще ми трябва градинар. Ама красив - добре сложен, с екзотични черти. И да разбира от тая работа. Да знае кога семената трябва да легнат в лехите, кога да се заровят луковиците в земята и как да се полива градината, за да преживява всеки следващ сезон. Аз обещавам - ще работя неуморно, в едно с градинаря. Ще му помагам, ще следвам съветите му неотлъчно и ще правя каквото ми каже. 
И когато градината се възроди напролет, когато раиграса поникне, а ароматът от тежките цветове яхне лекия ветрец, ще се хванем за ръце и ще се поздравим с добре свършената работа. Ще му…

Обади се на баба!

Изображение
Баба е пенсионерка. Запълва си времето с някой друг сериал, манджичка, експерименти с кулинарни предавания, тук-там плетки, невинните клюки в квартала. Баба мисли за децата и внуците си, но знае, че те си имат собствен живот и кротко чака някой да се присети - да й се обади, да я посети, да опита от гозбите й. Баба никак не е глупава. Едно време е била на твоето положение - работела е, дечурлига е гледала, ходела е при мама и баба да ги види, опитвала се е да балансира живота си, също както ти правиш. Но Баба е мъничко самотна, от време на време тъжна, притеснява се за теб.
Тарикат Тарикатков налучква телефонния й номер. Баба има GSM, ама предпочита да приказва с чуждите баби по наземната жица - някак по-естествено й идва. Баба вдига телефона. Отсреща се чува окаян глас. Баба настръхва. Първото, за което си помисля, понеже е майка и баба, са децата и внуците й. И понеже окаяният глас е притихнал, измъчен, говори тихо и пресипнало, Баба пита "Ти ли си майче?/Ти ли си бабо?".…

Приказки за войната, религията и 1001 нощ

Изображение
- След няколко години, когато султанът умрял, Маруф се възкачил на престола и дълго управлявал страната в мир и благочестие. Султан Маруф не забравил бедния селски орач, в чиято нива намерил вълшебния пръстен, и го направил свой везир и пръв съветник... Край! - чух гласа на Прабългарина, вървейки по коридора. Спрях се и скришом заслушах разговора му с Димо. Обичам начина, по който Прабългарина чете - напомня ми на моя дядо, как той ми четеше приказки. Има нещо подобно в самата му интонация.  - Не може ли още еднаааааа! Моля, моля, моля! - размрънка се Димо. Опитах се да си спомня дали и аз така съм мрънкала.  - Не, време е да спиш! Днес вече прочетохме две! 1001-ата нощи ще продължат и утре.  - Офф, добрее! - измрънка последно Димо и чух прошумоляването на завивките. Още минутка щеше да се цупи, но след това щеше да заспи - знаех го не само от Борис и Мария, но и от личен опит - гостуванията на дребния у нас, когато двамата бяха в Пловдив на изследвания за бебето. 

Когато чух Борис д…

Мама и татко...

Изображение
Димо бе част от "фамилията" вече близо година и половина. Той бе страхотно хлапе - с усет към думичките и невероятна жажда за знания. Борис го бе осиновил предната пролет, но още в първите седмици детето се превърна в редовен член на литературохоличния ни клуб. Компанията му ни вдетиняваше и внасяше едно по хлапашки весело настроение - приказливостта му, любопитството му и шеметната сериозност, с която се наместваше в разговорите със своята 5-годишна логика. 
Мария го обожаваше! Борис също! Тримата бяха истинско, неразделно семейство, въпреки опасенията на Прабългарина. Още в началото бях отличена със званието леля и кръстница, което произтичаше от факта, че бях една от малкото жени в компанията и единствената, която не изпитваше панически страх от това да остане насаме с хлапето.


- Лельо Анджи, ти имаш ли си мама и татко? - попита ме Димо докато се разхождахме из есенните улици и подритвахме опадалите листа. Това бе новата ни любима игра. - Да, слънце, имам си, - отговорих…