Публикации

Вдъхновението трае три минути

Изображение
- Мразя да пиша за смърт... - Каза момичето, което е убило повече главни действащи лица и симпатични герои от всички останали на масата, взети заедно, - избухна в смях Тер и останалите прихнаха, заедно с него.  - Не е същото! Когато пишеш за измислени хора и събития е различно. Когато трябва да отразяваш нечия смърт, вече е друго. Този човек е живял, имал е семейство, близки. Бил е обичан и мразен..., - започнах да се оправдавам аз.  - Героите ти също са обичани. Аз всичките ти ги обичам, - контрира ме веднага Борис. - Да де, само дето животът ти продължава да си тече също толкова щастливо и без говорещото куче Ръф, а семейството на онзи, дето загина вчера, никога няма да се възстанови от загубата, - отвърнах.  - О! Чакайте! Прозрение! Моля за напрягаща музика, слушайте внимателно, - изведнъж се изправи Дрън-Дрън. - Напоследък Анджи убива любимите ни герои с терапевтична цел! Подсъзнателно така се справя със смъртта, с която се среща в работата си.

Всички притихнаха, втренчени в него…

СредноЩна среЩа с "Десетте хиляди сълзи от мъка и щастие" на Елизабет Ким

Изображение
Едно от новогодишните ми обещания бе да споделям всеки месец в блога за книгите, които чета. Причината да включа този "обет" беше, че през януари бях затрупана от страхотни фентъзи истории, които си плачеха да бъдат препоръчани. Но се ограничих с кратки размисли в Goodreads и така и не обелих дума по въпроса. А и в крайна сметка, новогодишните обещания се пишат, за да бъдат забравени още през февруари. 
Тази книга, обаче, остави у мен едно доста странно усещане. Хем ме уби за кратко, хем ми се плачеше, хем ми се буйстваше, но в крайна сметка реших просто да обеля думичка. Четох я на английски и мисля, че не е превеждана на български. За мен това е пропуск. Книгата си заслужава!


"Ten Thousand Sorrows" е автобиографична книга, разказваща историята на една жена с наистина трагична история. Елизабет Ким е плод на кратък романс между корейка и американски войник. Младата Омма не се вписва нито в семейството си, нито в подредения патриархален живот в селото си. Заминава…

В последния момент. Или след него.

Изображение
Липите бяха натежали с цвят. По клоните им имаше повече цветове, отколкото листа. Ароматът им също тежеше във въздуха като увиснал на крайчица на онзи сивкав облак, изгонен в ъгъла на небето. Всичко – от липите до жегата, разказваше за едри капки дъжд, които може би щяха да се изсипят над града нощес, за да измият следите от стъпките ми по тротоара. Нямах нищо против. След репортерското кардио тип „събитието-започва-след-10-минути-а-пътят-ми-до-там-е-14“ не бих имала нищо против дъждът да умие и мен. 
За съжаление, мечтаната буря трябваше да стане мечтана още най-малко два часа, когато работното време щеше да приключи, а дъждът щеше да бъде удобно извинение да си остана на дивана. Преди това, обаче, в списъкът със задачите ми имаше най-малко четири спешни и поне две отложими точки. Кардиото трябваше да продължи, по възможност без утежняващи обстоятелствата подробности като буен летен дъжд, от който спасение няма. 
Но уви! Ако си мечтая да се спъна в торба с пари в продължение на една…

Ех, мечти...

Изображение
Из подслушаните мисли и разказите, разнасяни от вятъра:
"Имам една голяма мечта...
Искам да живея в огрооомна къща. С двор! С големи прозорци, които да гледат към добре поддържана градина, със салон и частни покои, с голямо антре и високи тавани, с библиотека и кабинет. Има само един проблем - хич не разбирам с градинарство. Така като ме гледате - представяте ли си ме да въртя мотика и да обръщам земята с лопата?

За това ще ми трябва градинар. Ама красив - добре сложен, с екзотични черти. И да разбира от тая работа. Да знае кога семената трябва да легнат в лехите, кога да се заровят луковиците в земята и как да се полива градината, за да преживява всеки следващ сезон. Аз обещавам - ще работя неуморно, в едно с градинаря. Ще му помагам, ще следвам съветите му неотлъчно и ще правя каквото ми каже. 
И когато градината се възроди напролет, когато раиграса поникне, а ароматът от тежките цветове яхне лекия ветрец, ще се хванем за ръце и ще се поздравим с добре свършената работа. Ще му…

Обади се на баба!

Изображение
Баба е пенсионерка. Запълва си времето с някой друг сериал, манджичка, експерименти с кулинарни предавания, тук-там плетки, невинните клюки в квартала. Баба мисли за децата и внуците си, но знае, че те си имат собствен живот и кротко чака някой да се присети - да й се обади, да я посети, да опита от гозбите й. Баба никак не е глупава. Едно време е била на твоето положение - работела е, дечурлига е гледала, ходела е при мама и баба да ги види, опитвала се е да балансира живота си, също както ти правиш. Но Баба е мъничко самотна, от време на време тъжна, притеснява се за теб.
Тарикат Тарикатков налучква телефонния й номер. Баба има GSM, ама предпочита да приказва с чуждите баби по наземната жица - някак по-естествено й идва. Баба вдига телефона. Отсреща се чува окаян глас. Баба настръхва. Първото, за което си помисля, понеже е майка и баба, са децата и внуците й. И понеже окаяният глас е притихнал, измъчен, говори тихо и пресипнало, Баба пита "Ти ли си майче?/Ти ли си бабо?".…

Приказки за войната, религията и 1001 нощ

Изображение
- След няколко години, когато султанът умрял, Маруф се възкачил на престола и дълго управлявал страната в мир и благочестие. Султан Маруф не забравил бедния селски орач, в чиято нива намерил вълшебния пръстен, и го направил свой везир и пръв съветник... Край! - чух гласа на Прабългарина, вървейки по коридора. Спрях се и скришом заслушах разговора му с Димо. Обичам начина, по който Прабългарина чете - напомня ми на моя дядо, как той ми четеше приказки. Има нещо подобно в самата му интонация.  - Не може ли още еднаааааа! Моля, моля, моля! - размрънка се Димо. Опитах се да си спомня дали и аз така съм мрънкала.  - Не, време е да спиш! Днес вече прочетохме две! 1001-ата нощи ще продължат и утре.  - Офф, добрее! - измрънка последно Димо и чух прошумоляването на завивките. Още минутка щеше да се цупи, но след това щеше да заспи - знаех го не само от Борис и Мария, но и от личен опит - гостуванията на дребния у нас, когато двамата бяха в Пловдив на изследвания за бебето. 

Когато чух Борис д…

Мама и татко...

Изображение
Димо бе част от "фамилията" вече близо година и половина. Той бе страхотно хлапе - с усет към думичките и невероятна жажда за знания. Борис го бе осиновил предната пролет, но още в първите седмици детето се превърна в редовен член на литературохоличния ни клуб. Компанията му ни вдетиняваше и внасяше едно по хлапашки весело настроение - приказливостта му, любопитството му и шеметната сериозност, с която се наместваше в разговорите със своята 5-годишна логика. 
Мария го обожаваше! Борис също! Тримата бяха истинско, неразделно семейство, въпреки опасенията на Прабългарина. Още в началото бях отличена със званието леля и кръстница, което произтичаше от факта, че бях една от малкото жени в компанията и единствената, която не изпитваше панически страх от това да остане насаме с хлапето.


- Лельо Анджи, ти имаш ли си мама и татко? - попита ме Димо докато се разхождахме из есенните улици и подритвахме опадалите листа. Това бе новата ни любима игра. - Да, слънце, имам си, - отговорих…

Клишета и петолиния

Изображение
Музика струеше от открехнатия прозорец на първия етаж. За съжаление, модерното строителство издигаше жилището на около 2 метра от фоайето и от улицата трудно можеше човек да надникне в стаята. А пък и да успееше, зад прозореца се криеше нова преграда – дипли от пердета от органза с изрисувани по тях цветя. През тях преминаваха само упоритите слънчеви лъчи, в едната посока, и тънките писъци на цигулката - в другата. 


На пейката край входа стоеше възрастен човек. Сигурно бе поне на 70, макар спокойната му усмивка да смекчаваше дълбоките бръчки по лицето му и той изглеждаше по-млад. Разкривените от възрастта крака бяха леко разкрачени пред дървената пейка, а между тях стърчеше бастуна, върху който старецът бе подпрял ръцете си. Човекът бе затворил очи и леко потрепваше при всяка извивка на звуците. Оредялата му дълга коса бе прибрана в хилава опашка, която се спускаше по превития му гръб. Мъжът излъчваше мир и спокойствие. Сякаш в момента се намираше в най-вълшебните поля на въображение…

Фестивални страсти и стереотипни размисли

Изображение
Обичам фестивали. Обичам да пия бира под открито небе, да слушам музика, още повече такава, която обичам, но не си пускам често у дома, да зяпам тълпи от непознати, да си представям живота им, да се откъсна от всичко и то с подходящите другарчета. Почувствах се толкова горда и доволна, че успях да заведа Пича с големия... чадър на Summer Chaos, че още не мога да си сваля самодоволната усмивка от лицето. Каквото и да сте чували за подобни сбирки, каквито и клипчета да сте гледали - подобно нещо трябва да се изживее, за да го разбереш. Да го усетиш.


Когато бях малка, слушах тайно касетите на брат ми. Не ги разбирах много-много, ама не разбирах и как може неговата коса да е по-хубава от моята. Не ми беше много ясно защо носи все черни тениски, нито защо част от приятелите му имаха по кожата си толкова рисунки. Когато ме взимаха при тях в стаята, често оцветявах ръкава на един младеж с маркери. Струваше ми се забавно, а те ми се връзваха на акъла. Никога не са ми изглеждали странни или с…