Най-важната тема

май 06, 2018

Най-важната тема

май 06, 2018
Едно от любимите ми неща през пролетта винаги е било да стана рано в събота сутринта, да си направя кафе и да изляза на слънчевата тераса с лаптопа. И да пиша, пиша, пиша, докато градът не се събуди от сън и не започне да се състезава за първенството по шум. В онази събота направих точно това. Когато отворих очи, майското утро тъкмо се прозяваше, колебаейки се дали пък не е твърде рано, че денят да започва. Тер спеше с едно специфично блажено изражение. Измъкнах се лекичко от леглото, за да не го разбудя.

Измих си очите, прибрах си косата в хлабав кок, направих кафе и се настаних на моето си място. Кварталните гугутки тихичко си бърбореха. Тук-таме се чуваше и обаждането на някоя друга птичка, обаче аз хич не ги разпознавам по гласовете. Слънчицето припичаше сладко и заедно с леката сутрешна прохлада създаваше идеалната атмосфера за вълшебства. 

Следвах собствената си хореография. Бързи пръсти почукваха по клавиатурата, а белият лист на екрана бавничко се покриваше със ситни черни букви. Като бродерия. На всеки няколко реда се присягах към чашата с топло кафе, вдъхвах аромата, отпивах, вглеждах се в света навън и поемах от неговата енергия. Бях почти сляпа и глуха за всичко извън историята, която пишех. Докато не усетих нещо. 


Сещате се как когато някой се втренчи във Вас, усещате погледа му с цялото си същество. Някои биха го описали като бодване, електричество, навлизане на чужда енергия в собствената Ви атмосфера. Е, този път усещането бе по-специфично. При мен чувството напомняше обгръщане с някаква странна топлина, която определено не идваше от слънцето. Знаех, че ме наблюдава Тер.

Това си беше неговото нещо. Не, нашето. Гледахме се. И преди любовта, и преди интимността. Просто се гледахме, общувахме с лъчението на личните си светове. Сега сякаш се беше засилило. То беше нашият таен език и броня от свта. И нямаше как да объркам неговия втренчен поглед с нечий друг, дори сред тълпа от десетки познати и непознати. Точно това усетих в онази сутрин. 

Без да откъсвам поглед от екрана, казах тихичко:
- Какво?
- Какво какво? – попита Тер. И това си беше наше нещо – все се зяпахме и все се питахме защо, хем знаехме, че няма нужда от причина или повод.
- Нали знаеш, че трудно ще остана съсредоточена, както си боднал тези зелени очи в рошавата ми прическа, - усмихнах се. – Има кафе, - добавих, обръщайки очи към него.
- Знам, налях си вече, - каза и кимна с чашата си към мен. – Какво пишеш? – рече и излезе на терасата. Беше облечен в любимата си широка пижама и носеше памучна бяла тениска. 
- Нищо особено, разказ, - отвърнах и побързах да скрия прозореца с текста, припряно натискайки комбинацията от клавиши за съхраняване, преди да го затворя. 
- Охооо, откога крием творбите си, бейби? Вече и тайни пазим, а? – ухили се той. 
- Хах, ти пък. Просто музата отлетя, - опитах се да се измъкна. Не бях готова да покажа новия си проект. 
- Нали знаеш, че не ти се получава да ме лъжеш. Тъй. Последният ти разказ в блога беше доста... как да кажа... постен, - започна да подбира думите си. – Започваше силно, но след това някак изтъняваше. Това означава, че или нещо не е наред, или работиш по друго, което ти окупира цялата рошава главица. 

Докато той ме анализираше, втренчил очи в лицето ми, сякаш, за да проследи реакциите ми, аз се облегнах в стола си и поднесох кафето под носа си. Поредната хореография, която ама хич не вървеше с него. Мамка му, твърде добре ме познаваше!

- Не ми се крий зад чашата. Знаеш, че вчера пих кафе с Гошков. Имаш нов договор, той е възхитен и възмутен, разправя нещо за псевдоними, а никой нищо не е чул по въпроса, - добави Тер, все така стоейки облегнат на касата на вратата. – Та... Каква е тази мистерия?

Бях хваната натясно. Клюкарката Гошков изобщо не можеше да си държи езика зад зъбите. Бях му подхвърлила 1-2 глави от новия си проект, но не исках да го публикувам под собственото си име. Мисля, че той веднага разбра защо. Текстът сякаш беше и не беше мой едновременно. И аз имах нужда да го напиша. Имах и нужда да го дам на някого да го прочете, да ме нахейти, да го хареса, да се потресе или възхити. И имах нужда след това да се скрия от него. Но уви. 

- Хайде де! – подкани ме Тер, докато аз мълчах, почти гузна, свита в ракитения стол. – Бейб?! Какво става? 
- Да, да, добре. Работя върху нещо. Ама то... е странно. Не е мое. И е мое. И не знам... – взех да пелтеча. – Дадох му го уж като услуга, да ми каже мнение. Той разпечата договор. Ама аз все още не съм сигурна дали ще го завърша и дали искам да види бял свят. Затова не съм ти дала да четеш. 


Откакто се познавахме, с Тер си бяхме първа редакция. Давахме си за мнение дори текстове от по три изречения, които имаха потенциала да се превърнат в разказ, роман или просто поредната тема за шеги. Но винаги се консултирахме. Този път беше различно. И Тер явно усети сериозността на нещата. Въпреки че подходи с шега, усещах, че у него се борят интересът и притеснението – какво толкова имах да крия. 

- Да не си почнала да пишеш секс романи? – попита, а аз се разкикотих. – Или секс романи с извънземни? Моля те, кажи ми че не са секс романи с извънземни и селскостопански добитък! Мисля, че тогава всичко между нас ще е свършено!
Искрено се разсмях. 
- Не. Няма извънземни, нито селскостопански добитък. За момента и секс няма. Но е... Ох... пиша за нас, - казах накрая и усетих как цялото му тяло се напряга. Тер буквално изтръпна. Мускулите му се стегнаха, а стойката му се скова.
- Какво за нас? – попита.
- Ами... нашата история. Ама в ретроспекция. И за неща, които не са се случили още. Ох... Използвам случки, които сме преживели, неща, които си представям как се случват и пиша за нас от позицията на бъдеще време, - взех да обяснявам. Тер гледаше неразбиращо, леко резервирано, но интересът му определено се разгаряше като джулайски огън. 
- И защо това е тайна? – попита най-накрая. 
- Ами защото е... различно. Не е като нещата, които досега съм писала. Някак по-тежко. Драматично...
- По-любовно? – подхвърли Тер леко остро. – Това ли искаш да кажеш?
- Да. Добре. И по-любовно, - потвърдих, отговаряйки на предизвикателния му поглед. – Има много любов. Много емоция. Повече, отколкото обикновено. 
- Хубаво де. Ама аз още не разбирам. Защо трябва да е тайна? – контрира ме Тер. – Не е ли... така де... нормално... като си... нали... влюбена... и да пишеш за такива неща?
- Не знам. Нормално ли е? Не е ли клиширано? – попитах. Тер влезе в стаята и след миг се появи със стол. Аха. Разговорът щеше да е от сериозните. Дали пък точно това не се бях опитала да избегна.
- Виж какво, писането, изкуството като цяло е емоция. За това мисля, че отдавна сме се съгласили. Ти си човек. Подвластна си на емоциите. През последните няколко месеца ни се случват откачени неща. Нови. Неочаквани. Бейб, много ясно, че ще ти се пише за това. Много ясно, че това ще владее мислите ти. Мислиш ли, че аз не ги преживявам тези неща?
Вгледах се в очите му. Беше се привел напред в стола си, подпрял лакти на коленете си. Стойката му бе насочена към мен. Сякаш се опитваше да подходи деликатно, въпреки ужасната си нужда да разсече с жест пространството между нас. 
- Не, знам, че ги преживяваш. Просто...
- Просто не си в свои води?
- Да, - отговорих. Бях искрена. А той толкова добре ме четеше. – Не исках да видиш какво рисувам за нас. Не исках да задавам посока на отношенията ни. По дяволите! Аз дори не знам какви са тия нашите отношения. Как да кажа на целия свят, че съм толкова полудяла, влюбена, омагьосана, че каквото и да седна да пиша се върти около нас. Около теб. И как нищо друго не мога да сътворя. Как да ти дам да прочетеш нещо, което те представя като старец, спомнящ си за живот, който с теб не сме преживели. Който дори не знам дали ще преживеем. Откачено е, - избълвах. Тер просто ме хвана за ръка. 
- Ти още ли не си разбрала? – прекъсна потока ми от думи. – Аз искам този живот за нас! Мамка му! От години го искам, - призна. 

Това бе първият ни толкова откровен разговор. Първият, в който не обикаляхме като нестинарки около темата за това какво се случва помежду ни. Какво искаме да се случи. До този момент бяхме карали по течението, заобикаляйки думичката „бъдеще“. И сега, когато този разговор започваше, аз останах без думи. Исках да се скрия. Усещах емоциите в мен като балон, който се раздуваше до пръсване.


- Тази история... Тя е като сън. Като мечта. Като паралелна вселена, в която ми се ще да надникна. Късче сигурност. Но ми се струва някак... Ох...
- Просто говори направо. Без да мериш думите. Моля те, - каза Тер. 
- Не искам да бъда поредната жена, пишеща само за любов. Не искам да бъда клиширана. Да пиша драматични и сърцераздирателни любовни романи за отчаяни съпруги. Има теми, сюжети, важни неща, за които искам да пиша.
- Ъм, - прекъсна ме той. – Бейб, какво по-важно има от бъдещето? Защо всичко трябва да се дели на сериозни теми и любов? Че какво по-важно има от семейството, от живота, който двама души градят заедно, от мечтите, които споделят, от пътя, който избират, от тръните и камъчетата по него? Та това си е най-сериозната тема от всички! Тя е не по-малко смислен сюжет за роман от войната, глада, самотата, смъртта. Любовта е най-важната тема от всички. Половината класическа литература се свежда до начина, по който тя моделира съдбите ни. 
Тук нямах какво да отговоря. Замълчах. Погледнах го, наведох се и го целунах. Отново ми беше затворил устата. Отново ме бе затапил. Като в доброто старо време. Както винаги.
- Е... Ще ми кажеш ли поне как се казвам? – усмихна се той.
- Виктор, - отговорих и се загледах навън. Градът вече бе буден, а аз не бях усетила как се е случило.
- Виктор, - повтори той замислено, а после се усмихна. – Харесва ми. Накак... победоносно звучи. 
- Именно, - отвърнах. 
- М? – кимна Тер и ме погледна въпросително. 
- Идеалното име. Все пак... Ти винаги ме побеждаваш, - отвърнах. 
- Не винаги. Само, когато ми позволиш, - отговори той. И пак ме разгроми. Както всеки път...
Едно от любимите ми неща през пролетта винаги е било да стана рано в събота сутринта, да си направя кафе и да изляза на слънчевата тераса с...

Последни:

recentposts

Случайни:

randomposts