СреднощНа среЩа с Анджела и Томас a.k.a. котаракът-философ
Крепостта, където на воля се реят вълшебните сини мисли, където синята любов обгръща нежните бели цветя, а котаракът-философ, с мъдър поглед, констатира нелепостта на реалното съществуване.
Петък, Ноември 18, 2011
Целувката на Бенедикт XVI
Събота, Юни 04, 2011
Малко на култура бяхме!
Понеделник, Май 02, 2011
Една кралска сватба и много късметлийски размисли
Сряда, Март 30, 2011
За какво простестират Бургазлии? А дали протестират въобще?
Ще раздадем найлонови калцуни за обувки. За да имате с какво да се приберете, ако е кално в центъра.
Събота, Март 26, 2011
Прероди се Морското казино Бургас!
ПП: Снимките са личен архив и следователно правата са запазени! :)
Понеделник, Март 21, 2011
Моята стена във Фейсбук - моята крепост
Идеята на този пост се роди неотдавна, докато качвах снимка на една опулена котка, зяпаща в един лаптоп, на стената си във Фейсбук. Осени ме една неповторима идея - да направя страницата си във всеизвестния сайт в един парад на Анджела. Не за да се промотирам, не за да се показвам колко съм мъдра, не за да си прося одобрителни коментари или да броя с налудничев поглед колко хора са натиснали бутончето "харесвам", а поради същата причина, поради която си направих блог - за да кажа какво усещам, как го тълкувам, какво търся и къде го намирам, за да обменя опит с други като мен, за да знам, че не съм единствената, която в определен момент се чувства тъжна или пък безумно щастлива, за да споделя с повече хора, какво ме вълнува, да разпространявам идеи, които будят у мен различни чувства (одобрение или не), за да покажа местата, които съм посетила, или тези, които мечтая да видя със собствените си очи, за да споделя моментите, които са били така скъпи за мен, така че да ги изживея с другите - тези които са ги изживяли с мен, тези които иживяват подобни мигове или тези, които не мислят, че някога ще ги преживеят, също както някога и аз не съм вярвала...
Хитроумно, като тийнейджъри си облепяхме стените с разни плакати, надписи, снимки и си ходехме на гости и с въжделение гледахме по чуждите стени и нито за миг не ни се стуваше, че това, което причиняваме на стаите си е направо жестоко. Даже напротив - разменяхме плакати, пишехме, рисувахме и закривахме всяко кътче от внимателно боядисаните или облепени с тапети стени. Разменяхме си снимки и картинки, надписани с послания, които да гледаме след 20 години и сладостно да си спомняме за младостта си. По-късно пораснахме... Започнахме своите собствени албуми. И сложихме в рамки своите снимки. И всичко започна отначало. И не съвсем.
Появиха се форумите, сайтовете за запознанства, Фотобъкет и други. Снимките ни се дигитализираха и вече рядко се сещахме за рамки и какви ли не други ненужни атрибути. Вместо тях имахме компютър и дискове. А днес улесненията направо ни заляха. Има Фейсбук, където снимките се появяват минути, след като кадрите са заснети, а ние станахме по-изискани - снимките ни се надпреварват за по-добра резолюция и ефекти, научихме се да позираме... и в това няма нищо лошо!
Направих си страница в сайта. Дори я обзаведох с информация за себе си, намерих си виртуални дружки, свързах се с приятели и колеги от други градове... страни... започнах да споделям снимки, както свои, така и красиви кадри от събития, които са събудили нещо у мен. Щом някоя песен ме докосне, бързам да я споделя, за да докосне и душите на тези, които уважавам и с които споделям обща вселена от интереси и чувства. Бързам, да, фанатично треперя, за да видя дали звуците ще въздействат върху другите така, както са въздействали на мен... И нямам търпение да запиша всяка своя мисъл върху стената си, да нарисувам своя син свят, да го споделя с другите. Диагноза... може би, а пък може и да е просто начин да споделя своята вселена от интереси с другите. И да не ги забравя. Нито да оставя себе си да бъда забравена. И пиша по своята стена, и поставям снимки, също както пещерните хора са драскулили по стените, за да оставят следа от своята наивна мъдрост. Не за да се промотират, а за да се споделят и да се обогатяват. Така моята стена във Фейсбук се превърна в моя крепост. Така посетих света, така опознах хората и техните вселени, така се научих, че единствено комуникацията води до себепознание.
И да, диагноза е сигурно, че се чувствам уютно в страницата си във Фейсбук, но възнамерявам да се отдам на пристрастеността си, за да продължа да живея в своята вселена, за отида на гости на чуждите вселени, за да поканя да посетят и моята...
Неделя, Февруари 13, 2011
Демони и сенки
Събота, Януари 29, 2011
Малка, лъскава книжка, голяма колкото дамската ти чанта
Този пост е нещо като отговор на въпрос, който ми зададе една позната. И вместо да се карам с нея, аз ще и кажа следното:
Случвало ли ви се е (така де май се обръщам само към жените) да се загледате в списание, което върви с подарък – книга и да изпитате неистовото желание да си го купите само заради пъстрата и симпатична корица на книгата и провокативното и заглавие? Това се случи с мен. И така започнах да чета чиклит – за удоволствие, помежду другото. И всъщност въпреки липсата на дълбок и многопластов сюжет, тези книги са интересни, увлекателни и разглеждат, вместо фундаментални проблеми, всекидневните ни терзания, начина, по който може да се развие животът на всеки един от нас. И не само що се отнася до любовта, но и до работата, приятелството и семейството ни, личния ни свят и самоуважение.
Чиклитът (chick literature – проза за жени) всъщност не е ново явление. Повечето от вас са чували за сестрите Бронте, Джейн Остин, Колийн МакКълоу („Птиците умират сами”), които лесно могат да се класифицират като авторки на именно такъв тип литература. Те пишат за женския свят, за мислите и чувствата и резултатите от тях. В същото време представят архетипи на характери, които реално са съществували и съществуват във всяко едно общество. Горделиви и надменни богаташи и техните различни дъщери и синове, сред които случайно се оказват чувствителни и добри хора; изгубили статута и богатството си аристократи; представители на средната класа, които се стремят към положение и така нататък и така нататък. Реално погледнато това са и героите на повечето автори, независимо от жанра, в който творят. Какво тогава различава авторките на чиклит и защо те често са обект на присмех заедно със своите читателки?
Сюжетната линия на тези романи често преплита любовни афери с драматични сблъсъци с приятели и роднини. Задължителен момент е раздялата, която води до терзания и прозрения. Жертвите, направени от героинята често се оказват по-големи от предполаганото и под въпрос остава самото и съществуване такава, каквато е била. Задължителен завършек е осъзнаването на грешките и осъществяването на въпросната любов. И докато на пръв прочит виждаме една подсладена любовна история от класически тип, под повърхността се оказва нещо повече, а именно същността на нашата психика. Целите, които гоним не винаги се оказват правилни, морални или достатъчни, за да ни донесат щастие. Мнението, което сме изградили за себе си обикновено се разминава с това, което околните имат за нас. И обикновено не съвсем верни. Но това определение за сказанието отново ни води до заключението, че сюжетът и посланията са универсални и не са запазена марка само на чиклита, а на романа въобще. Въпросът остава: какво различава женската проза от останалата литература?
Талантът на изброените писателки е всепризнат. Никой не оспорва стойността на „Гордост и предрасъдаци”, нито пък на „Брулените хълмове”, съвременните писателки обаче са като печат за своите читателки: „манекенка”. Неизвестните за вас (може би) Мишел Куна и Софи Кинсела създават не по-малко интересни романи, отново базирани на „таланта” ни да се поставяме сами в нелепи ситуации, които да ни костват отношенията ни с близките ни. „Размерът има значение” на Мишел Куна представя точно една такава ситуация. И размерът е всъщност размер на сутиен. Или да бъдем точни – сутиенът на главната героиня, която си е втълпила (не без помощ), че гърдите и са прекалено малки, следователно няма да открие истинската любов, нито пък да бъде уверена и успешна в кариерата си. Ето ви нещо забавно, познато на много жени и... грешно. И писателката ни го доказва с едно малко книжле изпълнено с хумор и любов. Ама не от онази: „тя разкопча ципа му и остави неговият (нещо си) да щръкне навън”, а от другата: „тя не можеше точно да разбере какво изпитваше към него, но нещо я караше да търси неговата компания”. Нещо което всички ние правим, когато сме влюбени, но още не го знаем. И това не се случва само на жените. Това се слючва и при мъжете, също както скруполите, притеснението и комплексите. Само че ние си го признаваме. И не само това! – Ние създаваме литературен жанр от него. И цяла издателска индустрия. Всички вие сте чували за Кандис Бушнел и Лорйн Уайзбъргър или поне за „Секса и градът”, „Дяволът носи прада”. Те придобиха известност най-вече с екранизациите си. И всички вие ги видяхте. „Размерът има значение” не им отстъпва, но за съжаление е малко книжле без холивудска версия. И естествено са я прочели предимно привлечените от симпатичната корица (като мен) заедно със сп. Космополитън. Аз обаче не се притеснявам да си призная, че и се насладих. Насладих се още на Балзак, Дюма, Агата Кристи, Жорж Сименон, Пол Дохърти, Оскар Уайлд, както и на много други представители на различни епохи и жанрове. Обаче се насладих и на тази малка книжка. Може би онези интелектуалци, които си мислят, че чиклита е под нивото им трябва да се замислят колко пъти те са се съмнявали в себе си и дали няма да намерят по-увлекателна за неделния следобед тази книжка вместо тежките томове. Може да не ви даде отговор защо гладуват децата в Индия, но пък ще ви е забавно, неангажиращо и лежерно-поучително.
Четвъртък, Януари 27, 2011
Балкански аристократи и изкуство или естетически глад за антибитовизиране
Изкуството, под каквато и форма да е то, е преживяване, вдъхновение, разтуха и един вид вдъхновение. Именно заради това ще ви разкажа за последната си седмица, която беше затрупана от учене, почивки за CSI NY и... изкуство.
Понеделник... изпит по Езикова култура. Притеснение нямаше, нито пък особени трепети от типа в-корема-ми-има-буца, още по-малко такива от вида мисля-че-ще-повърна-мускула-на-прасеца-си. И странното беше, че въпреки неподготвеността си, въпреки досадата, с която се подготвих изкарах 6-ица! (пауза за аплодисменти и благодарности към майка ми, котарака и болящото ми пръстче на десния крак) Обаче вечерта беше доооста интересна. След като Той уреди билети за театър (изживяване, до което до момента не бях имала), решихме все пак да ги използваме. Вярно, студа на вън ме предизвикваше по-скоро да си легна и да чета книжки, от колкото да отида чак до Адриана Будевска и да мръзна на тясно там. Обаче, изненадващо за мен, пиесата се оказа приятна, разтоварваща и много забавна. Кой беше казал, че сме нямали актьори?! Освен някои бургаски „редовни клиенти”, участваха и млади актьори (както скоро разбрах, завършили преди 2-3 години), които много ми допаднаха, а и Тончо Токмакчиев, който, изненадващо, повече ми хареса на театрална сцена, отколкото на малкия екран. Та пиесата се казва „Балкански аристократи” от Любинка Бобич, под режисурата на Бойко Богданов. Казват, че театърът не е за всеки, казват още, че изисква различно око, което да оцени играта, вместо ограничените декори. (Особено в Бургас, където сцената е мъничка и доста износена.) Но е факт, че видях почти пълна зала с хора, които се забавляваха. (дори един дългобрад, сравнително спретнат и... бос чичко, който стоеше зад мен) И те сигурно си падат по американски филмови продукции, и те четат лъскави списания, и те биха предпочели да си стоят на топло у дома. И въпреки това бяха дошли да се насладят на другото изживяване. Та значи, театърът не е толкова... недостъпен за простото и неподготвено око. Което ме наведе на една тъжна мисъл... защо нямаме повече постановки? Повече разнообразни такива? В сайта на АБ видях снимки от 10-ина, което или означава, че са били толкова през последната година, или са били толкова „хитовете” с разпродадени билети. При толкова млади режисьори, толкова млади писатели, къде са ни новите, нестандартни, забавни сценарии? Още повече, че талантите не са концентрирани в столицата, те не са всичките родени там. И ако е възможно всеки месец да се прави по една нова постановка, която да пълни залите, защо това се случва 3 пъти в годината? Защо се ограничаваме до фестивали, вместо да се срещаме с театъра, когато пожелаем? Тези въпроси стоят в мен цяла седмица, без отговор. В процеса на търсене на инфо за младите актьори в пиесата, попаднах на страница във ФБ с целия випуск, от който са те. Всъщност, повечето от младежите участват във филмови и телевизионни продукции. („Стъклен дом”, „Тилт”...) Може би е вярно, че не всеки актьор е годен за сцената, а пък и във филм е по-лесно да се играе заради наличието на дубли и възможността за презаснемане на сцените, ала в същото време ми се струва по-голяма тръпката от контакта с публиката. Защо вековната театрална традиция бива изместена от новото изкуство, новата индустрия. Реално, от филм сепечели повече от продадените билети в театъра, но това произлиза от по-голямата реклама, по-широкия достъп и повечето възможности, които предлага киното и телевизията. Но ми се струва, че разликата между киносалона и театралната зала не е много голяма за нас – „потребителите”, а разликата в „продукта” е... космическа. Навярно никой няма да се откаже от филмите (аз още по-малко), но ако има условия, ако има новости и увлекателни пиеси съм сигурна, че много от нас ще намерят време между прожекциите да отидат и на театър. Просто, защото изживяването е различно. А ние страдаме от липса на изкуство, ама истинско и разнообразно такова. Ежедневието ни става все по-напрегнато и естетиката все повече се битовизира. А не трябва да е така. Хората търсят естетиката в дома си, в офиса и се ограничават до това да гледат телевизия и дори тя се превръща в част от ежедневието им – спират да я забелязват, а тя, за да отговори на новите потребности, се политизира, икономизира, криминализира... Къде остава културата в ежедневието ни? Нищо чудно в това, че моралните ценности се изменят! Книжките с приказки, увлекателните романи, хубавата пиеса се превръщат в анимационни филмчета, приключенски филми и драми. Моите адмирации за постигнатия напредък в ефектите – те наистина допринасят за изживяването на историята, ала преживяването от съприкосновението с героите, с техните чувства става студено. Делящото ни стъкло, дори опитите за 3D съживяване ни отдалечават от натуралното изкуство. И ако ни е необходимо това ново филмово и телевизионно приключение, то, от къде на къде, ще забравяме за старото? Кой ни е втълпил, че не ни трябва да отидем на театър, когато същата пиеса има филмов вариант? В края на краищата това са две различни неща. Две далечносвързани роднини от семейството на изкуството. Не трябва да затриваме извора на една наслада за сметка на друг.
И знам, че пишейки това аз просто коментирам, дори не се доближавам до някакво решение на своите терзания, но ако дори един човек се замисли, дори един човек си купи билет и дойде заедно с мен на следващата пиеса (въпреки че не знам коя ще бъде тя) то ще се радвам, за него, не за себе си, защото ще е намерил още един начин да се отърси от ежедневните си глупости и ще е изпитал ново изживяване! Така че – не се битовизирайте, не търсете естетиката в нова рокля или нов диван, а потърсете красотата в другите и форми – отидете на изложба, вижте театрална постановка, организирайте си фотопикник, прочетете книга, а после ви каня на по виртуално питие, за да ми разкажете. Може и на реално! Стига да ми разкажете нещо истинско. Нещо красиво!
Събота, Декември 25, 2010
Из размислите на един котарак-философ vol. 01
Пххххх, има вкус на балатум. И какви са тия шарении по нея?! Яяяя, колко са лъскави... само да ги хвана, само мъъъъъъъъъъъничко ми трябва, ох, защо ми бягаш, ей!, стой!, чакай!, аааааар ще те набарам аз!
- Томас! Остави елхата на мира!
Анджела пък какво иска? Тя не си играе с нея. Виж какви лъскави топки има окачени по нея, аз ако бях на нея щях да ги гоня цял ден из къщата. Да де, само да ги съборя! Уф, защо не падат? Аааааааа! Изморих се! Тия празници са толкова изтощителни... само веселие, радост и непадащи топки... от елхата де, моите са си на място! Или поне за сега! Дай да си полегна, че после подаръци ще отваряме. И ще слушаме песни, и ще гледаме филми с хепи енд! Колко е хубаво да е Коледа, всички да сме у дома и да има къде да се сгуша, да си дремна... Колко е приятно да се чувстваш коледно... като един истински коледен котарак..."

