Сбогом!

Днес френска не е същата...

7.30, всички ученици, хаотично построени пред стълбите на гимназията, а пред нас - директорката, цялата в черно, с подпухнали очи, с блуждаещ поглед. Някак е пусто и тихо, непривично за десетките млади хора. С пресипнал глас тя потвърждава чутото, разбраното, слуха, опасенията - него вече го няма. Господин Рафаил Даскалов... Рафо... вече го няма. И френска никога няма да е същата.

Една минута мълчание, всички свели глави, за миг откъснати от училището, от студа, от прашния двор замълчават и си спомнят за великите младежки спомени от изминалите няколко години в гимназията, и повечето от тях са свързани с него.

Странно е как приемаш човек за даденост, човек, отдаден на теб, на училището ти, на образованието ти, на хубавата и приветлива гимназия, за да бъдат тези 5 години по-леки за теб. Понякога груб и неуместно просташки нахален - той беше Рафа. Човекът-училище. И е странно колко много хора усетиха днес празнотата от неговата липса. Учител, директор, или почти такъв, шегаджия и закачливо забавен, училището ни няма да е никога същото. Последните четири години за мен и, май, целия випуск са изпъстрени с какви ли не забавни, чудни, трудни моменти с него. А сега вече го няма. Виждат се тук там мраморни очи, в които си личат кристалите на нашата тъга - усещането, че нещо се променя и не знаем какво, нито какъв отпечатък ще остане в нас....

Остана само притихналата гимназия, студена, пуста, сякаш нещо липсва в нея. Утре пак ще влезем и ще учим, пак ще се смеем, пак животът ще бъде същият, но... без него, а няма ли го него, няма я и френска, такава каквато я познаваме.

Сбогом!

Усещане за... есен vol.3

Стъклото отразява всяка мисъл, която се гони с гънките из главата ми. А от другата страна палаво подскачат хиляди дъждовни капчици. Дъха ми препуска към прозореца на автобуса и там впива лепкавите си ръчички и наблюдава със замъглен поглед студа навън. Не че в автобуса е по-топло... Всъщност сутрешния хлад протяга дългите си, ледени пръсти и измерва с педи всяка костичка от тялото ми. Дъждът, набил се в панталоните и сакото ми, аха и да достигне настръхналата кожа. Свежест... не свежест, а направо ужас. Представям си как в този момент съм облечена в пухкаво пуловерче с дъъъълги ръкави, меки чорапки и дълъг клин. Опънала съм крачета върху красиво, мекичко канапе и през краката ми аристократично е преметнато поларено одеалце в бледо прасковено. Държа в ръка чаша какао. От нея палаво се издига сруйка дим, чиято мисия е да примами всяко носле до което се приближи и да прикани всички устни, които се доближат да се потопят в шоколадово-кафявата, ароматна течност. А чашката е тъй топла... В гланцираната и повърхност се отразява огънят, който пръска игриви искри и пламъчета из камината. Някъде пред нея се е сгушило едно мъничко, пухкаво коте, което мърка от удоволствие. Големи прозорци са превърнали стената в дясно в жив екран, а пред него дъжда се излива шумно като от безброй маркучи. Топло е, магично е.. Протягам едната ръка на ляво, към масичката. Там има стара, подвързана в синьо книжка. Отварям я и я поднасям до нослето си. Мирише на библиотека, на стара хартия и печатарско мастило. Отпускам ръка и четивото ме завладява в една красива, вълнуваща приказка за принцеси, рицари, магьосници, замъци, широки поля и бистри като кристалл езера. Какаото все още вдига пара, но сладката му ласка спокойно докосва устните ми. Отпивам глътка и се отпускам. В тази така уютна стая с тежки пердета, с изписани стени, сякаш самата аз съм в приказката, която чета.

Сепвам се чак когато съм стигнала спирката. Краката ми са подгизнали, студено ми е до полуда, а тепърва в дъжда и ветровете трябва да отида до работа. Това си е направо зима!!! Толкова по-добре ми беше замечтана...

Усещане за... есен vol.2

Колко бързо отмина и това лято. Сякаш вчера сладостно предусещах следващия миг, когато липата ще наведе клони под тежестта на кичестия и омайно-ароматен цвят. Сякаш вчера събирах лъчите на слънцето само от стола на терасата и ми се струваше, че вече ухае на море. Сякаш вчера първите вълни погалиха палците на стъпалата ми и игриво се мъчеха да достигнат петите ми. Сящаш вчера давех ума си в горещината на плажа и подскачах подобно на абуриген, мъчейки се да достигна асфалта, където ходилата ми няма да изгарят от нажежения пясък. Сякаш вчера взимах онзи хладен душ, потапях се в ароматно мляко за тяло и в сатенена нощничка си лягах в хладните чаршафи, изритала някъде завивката. Сякаш вчера бузките ми аленееха нагорещени от слънцето и аз грижовно ги мацвах с крем, за да успокоя огъня по тях. Сякаш вчера усещах как на работа потта се стича по гръбнака ми, надолу... надолу... Сякаш вчера търсех лед... с който да охладя челото си. Сякаш вчера... Това лято отмина толкова безумно бързо, че не успях нито да направя планове за него, нито да му се насладя до край. Сякаш по средата някой ми открадна седмица, може би даже две и безсрамно не ми позволи да се възползвам от нейната топлина. Сега остана само свежестта, хладината, като че бавно, полека, студена ръка изтръгва топлата кожа от мен и остава само есента. Есента, неочаквана и забравена. А сякаш вчера беше пролет...

Палави бонбонки

Английски родител подаде съдебен иск срещу любимите на децата бонбонки "Маоам". Мъжът с ужас установил, че на опаковката им плодчета правят секс. Човекът купил на детето си от лакомствата и видял, че едно лимонче и сочна черешка са в доста неприлична поза.

"Лимонът, който се явява мъжът в сцената, е сгащил доста плътски черешката, която изглежда повече от доволна и доволно се облизва", споделя Симън Симпкинс, който признава, че е изпитал срам пред сина си.

От концерна, производител на бонбоните, определили обвиненията като глупости, още повече че те са на пазара от 2002 г. Делото обаче е насрочено за края на годината, съобщава Ройтерс.

Ще оставя статията така - без коментар. Той просто би бил излишен :Р

Източник: www.Dnes.bg

Предесенно почистване

Традицията на домакините по света да прочистват "сезонно" домовете си основно от всички ненужнотийки, излишки и препълненки обхвана с всичка сила Синята Стая. Днес моя мила изпълни отдавна заплануваното "Велико почистване на Блога" (ВПБ) След бърсачката останаха някакви си 72 мижави поста... Това прави около 100+ поста попаднали под тежката ръка на моя милост. Някои неща трябваше да си отидат... Като цяло съм горда от своята решителност :) Сега с гордост мога да обявя Синята стая за "Почистена". Докато траеше процесът ми минаха през очите почти всички постове от началото на блогърстването ми. Абе, да му се невиди, аз догодина празнувам 5 годинки вече... Ма, уй, на мама блогчето, още малко на предучилищна ши го пратим. Каквото ми е синичко и сладичко... (моя милост посиня от гордост) А още по-слънчево ми стана като си прочетох първите впечатления от френска и от класа ми... Трепетите за бъдещото ни опознаване и отношения. А сега тая романтика се е трансформирала в едно стабилно 50-годишно семейство, което си знае мурафетите и до такава степен е спряло да си обръща внимание, че нищо не може да го учуди. Това е моят клас... Всъщност.... май... май... ще ми липсват?!

to be continued...

Крилатки в парка (Пламен Енев)

Светкавица.
Как искам да подам глава
през пукнатината на небето!

Гара -
Вкусът на самотата
сред много хора.

Залепили лица по оградата
разноцветните торбички
очакват наспрещния вятър за танц.

Със семенцата н глухарчето
играе си ветрецът:
обича ме - не ме обича!

Върху кожата ти
лунички -
автопортрет на слънцето...

* * *

Съвсем случайно ми попадна тази книжка с едни сладки черно-бели страници с какви ли не романтични, красиви, смешни тристишия... Но най-вече будещи въображението и раздразващи всички сетива...

Как да не пише човек в блога си...

Особено когато разни сладурки-идиотки не му пращат наградки и не му правят блога още по-сладък. Благодарско на Ирония за:

Както и за готиния блог, който ми износва гласните струни и ми прави профилактика на слъзните канали от смях. ( http://idiotova.blogspot.com/ )

И тъй като тази награда си идва с правилата, се чувствам длъжна на предам нататък:

На Златинка, за нейните слънчеви моменти в http://zlatina-tsoneva.blogspot.com/
На Пчеличката, която винаги успява да си обърне блога и да го направи още по-пчелен - http://eclectical.wordpress.com/
На ОБлакоф, който нещо май си мисли, че да станеш блогър е временна заетост - http://oblakoff.blogspot.com/
На Сиера, която чакам да се завърне в http://secret-land-of-fantasy.blogspot.com
На бро - http://maximilian-myplace.blogspot.com/
И разбира се, на Мами, която следя и поглеждам всеки път: http://nikolaewa.blogspot.com/

И без да има сърдити - това са първите, за които се сещам... :))) Пращам ви поздрави на всички и продължавайте да пишете - има кой да ви чете и да ви се радва :))))))

семейство, просто искам да се оплача vol.2

Представете си следната картинка:

Първи етаж от новостроена кооперация на гърба на хотел Космос. Тежка и грозна врата с две свръхгрозни ключалки. Зад тях - гарсониера. Малка синя стая и една голяяяяяяяяяяма, преградена стая, служеща за кухня с трапезария от едната страна и за всекидневна и спалня от другата. Този рай е не повече от 55 квадрата. Обаче е трудно да се повярва, че и толкова има (просто съм зле с мерките). В този ми ти апартамент щастливо и много удобно си живуркат Ангелинка, майка и татко на Ангелинка. И понякога даже се ядосват, защото в едни определени (тоалетни най-вече) случаи на тези тримцата им е тясноооо. И стой та гледай какво се случва, когато там се нанесат още - леля, чичо и хлапе дошли на море. Леля вика по вуйчо, вуйчо налива мастика, хлапе гледа анимации... когато леля не гледа Перла. Чиниите стават за боклука (или преваряване, след като леля ги е мила), килима ще иска не прахосмукачка, а чудо, хубавия ми сапун с аромат на шоколад се трие по мръсни дупета, тоалетничката ми е запушена, всекидневната претрупана, стаята ми пълна с емигранти, лишени от собствения си рай и приети с цялото ми съчувствие като гости на моя. Как се живее? И да ме извиняват, но в този момент майката на Ангелинка е като спаружено цветенце сред големи, гадни плевели. И стойте, не стига, че 6 човека се опитват да обитават тези мили 55 квадрата цяла седмица и половина, но и последните дни се настаняват още двама - братовчедка с мъж. Е как да не ти умре душата от мъка. Малкото ми царство претърпява едно набъбване водещо до взрив. 8 човека, някаквиси нищожни две стаички, 4 легла и един разтегателен фотьойл.

Та след като си представихте тази хипотетична ситуация, какво бихте сторили? Май е време да се изнеса. Добре, че душата МУ е добра, та ме прибра у тях! Ще спинкам на котешко!!!!!

Руснаци, просто имам нужда да се оплача.

В Москва не остана пукнат човек. Улиците са пусти, слънцето наднича през прозорците с едничката надежда да види някого, но уви, късметът му изневерява. Няма нито един жив човек в цяла москва. Има само котки. И мухи. И тук там някое куче. А... излъгах, има един пазач в музея. Който спи. Всички останали са в Бургас, в Слънчев бряг, във Влас, в Несебър, в самолета, на летището, на летището в Бургас, в раздрънкан самолет, навсякъде, но не и в Москва.

Ангелинка днес отиде на работа заспала, много жадна за кафе и малко гладна. И какво да намери тя на летището... Московчани. На летището имаше само такива. Такива, кацнали в 7.30, такива, които сега кацат, такива които ще кацнат в 11, но присъствието им се усещаше, такива, които чакаха, някой да кацне. Това не е живот. Руснаци... пу... не ми се нравят руските туристи. Те изискват, не дават, високомерни са, надути, глупави, плюят като говорят, търсят евтиното, а се фукат с пари, нахалстват и се сърдят, че не им говориш езика, в същото време те и руски не говорят правилно, а за друг език да не говорим. Да кажем, че от моя скромен опит, славяните са най-противните туристи, а от най-лошите руснаците държат рекорда. Всичко им е зле. Все не ги разбират, все ги ощетяват... какво да ви кажа, не може да им се угоди. И за това на пук на това, че те ми се надуват, че не им говоря езика, аз пък уторито не ги понасям. И сме квит.

Изобщо искам най-сериозно да си се оплача. Хората са толкова зли. Ти им помагаш, там си за да им отговориш на притесненията, а те... даже не ти се усмихват. То това си е направо нахално. А англичаните са по полет два на ден - как се живее така???

Аз да си се оплача... А като порастна искам да стана турист в Русия и да им %%% мамата!!!

Песента...

Напоследък, седейки вкъщи майка ми открива какви ли не интересни материали. Препраща ми ги както правя и аз обикновено и доста често ме изненадва приятно с нещо забавно, цветно и интересно. Вчера, обаче ми препрати следното стихотворение, написано от малко момиченце, което умира от рак в болница в Ню Йорк. Казват, че и остават не повече от 6 месеца живот. Нямаше как да не провокира в мен размисъл. Стоя тук, на работното място, гледам как хората минават и подминават, бързайки към хотелите си, за да се насладят на своята свободна седмица на морето. Стана ми някак тъжно. Един от тези моменти, в които усещаш една сладка, горчиво-сладка болка. Не причинената от нещастие болка, а от срещата с истината. Реших да го споделя.

SLOW DANCE(Бавен танц)

Наблюдавал ли си понякога децата в луна парка?
Или пък чул ли си как пада дъждът по земята?
Наблюдавал ли си лудия полет на пеперудата?
Загледа ли се понякога в залеза на слънцето?

По -добре се отпусни.
Не танцувай толкова бързо.
Животът е кратък.

Музиката не продължава за винаги.
Тичаш ли като подгонена сърна по цял ден?
Когато питаш някого “как си”
Чуваш ли отговора?
Дали вечер си лягаш прегърнал мислите за стотици грижи?

По -добре се отпусни
Не танцувай толкова бързо.
Животът е кратък.

Каза ли някога на детето си “това ще го направим утре”
И в бързината си не видя тъгата му?
Загуби контакт, остави едно старо приятелство да завехне
Защото никога нямаше време да се обадиш и кажеш”здравей”,
По -добре се отпусни.
Не танцувай толкова бързо.
Животът е кратък.

Музиката не продължава за винаги.
Когато тичаш като луд
Губиш половината радост от пътуването.
Като че ли хвърляш един подарък, който не отвори.
Животът не е спринт

Затова отпусни се, чуй музиката
Преди да спре песента.